Не знам какво се е случило. Знам само, че една сутрин и двамата изчезнаха от къщата ни. Тогава мащехата ми нареди да заключат стаята на доктора и заговори за него едва преди дванайсет години, когато шиехме венчалната ми рокля.
Три или четири недели, след като напусна къщата ни, Меме се появи в черквата на службата в осем с крещяща импримена рокля и смешна шапка с букетче изкуствени цветя. Винаги съм я виждала у дома толкова скромна, повечето време боса, и затова, когато влезе в черквата онзи неделен ден, ми се стори съвсем друга Меме. Застана напред, сред дамите, изправена и превзета, с този куп неща, които я правеха неузнаваема, непозната и пищна, окичена с дрънкулки. Коленичи отпред. И дори набожността, с която слушаше литургията, беше непривична за нея; дори и в начина, по който се кръстеше, имаше нещо от онази подчертана, помпозна предвзетост, с която влезе в черквата сред изумлението на тези, които я знаеха като слугиня в нашата къща, и изненадата на онези, които я виждаха за първи ПЪТ.
Аз (тогава трябва да съм била най-много на тринайсет години) се питах на какво ли се дължи тази промяна; защо Меме беше изчезнала от нашия дом и се беше появила в черквата този неделен ден, окичена по-скоро като коледни ясли, отколкото като дама, натруфена с неща, които биха стигнали да се пременят три жени, за да присъствуват на великденска служба, и пак биха останали по нея финтифлюшки и мъниста за още една жена. Когато службата свърши, мъжете и жените се спряха на вратата, за да я видят как излиза; застанаха в притвора, в две редици срещу главния вход, и дори си мисля, че имаше нещо заговорническо в ленивата и насмешлива тържественост, с която чакаха безмълвно, докато Меме се запъти към вратата, затвори очи, а после ги отвори едновременно със седемцветното си чадърче. Тръгна така между двете редици мъже и жени, смешна, натруфена като паун, с високи токове. Тогава един от мъжете започна да затваря кръга и Меме се озова в средата, засрамена, унизена, опитвайки се да се усмихне с почтителна усмивка, която излезе толкова пресилена и фалшива, колкото и външността й. Когато Меме тръгна към вратата и отвори чадърчето си, татко беше до мен и ме повлече към групата. Така че, когато мъжете започнаха да затварят кръга, баща ми си беше пробил път до мястото, където Меме, посрамена, се мъчеше да се измъкне. Татко я хвана за ръка, без да поглежда към тълпата, и я поведе през площада с онзи надменен и предизвикателен вид, който добиваше, когато вършеше нещо против волята на другите.
Мина доста време, преди да узная, че Меме е станала държанка на доктора. По това време беше отворила дюкянчето и продължаваше да ходи на черква като най-почтена дама, без да се интересува какво говорят или мислят за нея, сякаш беше забравила какво стана първата неделя. И все пак след два месеца престана да ходи на черква.
Спомнях си доктора у дома. Спомнях си черните му засукани мустаци и начина, по който гледаше жените с похотливите си и гладни кучешки очи. Но си спомням, че никога не се бях приближавала до него, може би защото той беше за мен онова странно животно, което сядаше на масата, след като всички бяха станали, и което се хранеше със същата трева, която ядат и магаретата. Когато татко се разболя преди три години, докторът не беше излизал от къщата на ъгъла нито веднъж след онази нощ, когато отказал да помогне на ранените, тъй както шест години преди това беше отказал да помогне на жената, която след два дни щеше да му стане държанка. Дюкянчето бе затворено, преди градчето да произнесе присъдата над доктора. Но аз знам, че Меме остана да живее там още няколко месеца или години след затварянето на магазина. Трябва да е изчезнала много по-късно или поне тогава, когато се разбра, че е изчезнала, защото така се казваше в пасквила, който се появи на вратата. Според този пасквил докторът убил любовницата си и я заровил в градината, страхувайки се, че градчето ще я използува, за да го отрови. Но преди да се омъжа, аз бях видяла Меме. Преди единайсет години, когато се връщах от вечерната служба, индианката се показа на вратата на дюкянчето си и ми каза с веселото си, малко иронично изражение: „Чабела, щяла си да се жениш, а не си ми казала нищо.“
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Да — казвам му аз, — така трябва да е било. — И опъвам въжето. На единия му край още личи мястото, където е било прерязано с нож. Правя наново възела, който моите хора отрязаха, за да свалят тялото, и мятам единия край през гредата, докато въжето увисне, закрепено достатъчно здраво, за да осигури не една такава смърт. Като си вее с шапката измененото от жегата и ракията лице, кметът разглежда въжето, преценява здравината му и казва: „Не е възможно едно толкова тънко въже да е издържало тялото му.“ Аз отвръщам: „Същото това въже е крепяло хамака му години наред.“ А той примъква един стол до въжето, подава ми шапката си и се увисва на ръце, почервенял от усилието. После пак стъпва на стола и гледа висящия край. „Не е възможно — повтаря. — Това въже не може да се увие около шията ми.“ Сега разбирам, че го прави нарочно, че измисля нелепи пречки, за да осуети погребението.