Франсис Скот Фицджералд
Избрани творби в три тома
Том 1 — Разкази и автобиографична проза
Николай Попов
Ехо от ерата на джаза или опит за портрет на Франсис Скот Фицджералд
В една своя статия Уилям Фокнър с голямо огорчение пише, че „Америка още не е отредила място за твореца, за онзи, който се занимава с проблемите на духа, вместо да използва своята известност в търговията със сапун или цигари, в продажбата на автоматични писалки или рекламата на автомобили, морски екскурзии и курортни хотели“.
Тази горчива констатация може да се отнесе с пълна сила и към творческата и лична съдба на именития американски писател Франсис Скот Фицджералд.
През двайсетте години на нашия век той се появява с много шум и блясък на литературния небосклон. Шума си създава сам, а блясъкът са неговите ранни разкази и особено романът му „Отсам рая“. Скоро той се превръща в мит. Негово е и определението на декадата от края на войната до Голямата депресия като ерата на джаза. Превръща се в идол на своето поколение и особено на университетската младеж.
Още в началото на писателската си кариера Фицджералд изпитва ударите на недоброжелателната литературна критика. Наричат го „търгаш“, „пияница“, „неудачник, проиграл таланта си, така щедро изявен в първите му творби“. Странно е, че по-късно и автор като Хемингуей не остава настрана от тази критика. В мемоарната си книга „Безкраен празник“ той с необяснима жестокост ни показва като в криво огледало окарикатурения образ на своя някогашен приятел. Странно е, защото не друг, а Фицджералд е човекът и писателят, който пръв оценява новаторската стихия на Хемингуей и горещо препоръчва на авторитетното издателство „Скрибнърс“ да отпечата сборника разкази „В наше време“. Взаимоотношенията на тези двама ярки представители на американската белетристика между двете световни войни имат дълга и сложна история. Ще се спрем по-подробно на тях, когато разглеждаме Парижкия период от биографията на Фицджералд.
Трябваше да изминат близо трийсет години от смъртта на писателя, за да се появи отново интерес към неговото художествено наследство. Както при случая с позабравения Фокнър, това се дължи на факта, че някои издателски компании пуснаха през седемдесетте години в големи тиражи и в джобен формат неговите събрани съчинения. Появи се даже и един огромен том с неиздадените му работи. Някои търсят причината за този неочакван бум в носталгията на американеца към безоблачните, весели години от началото на века. Онова опиянение, което лъха от страниците на новелата „Първи май“. Далечното ехо на безвъзвратно отминалата ера на джаза. Критиката и читателят не само преоткриват Скот Фицджералд, но го нареждат сред писателите, създали славата на американската литература в наши дни — Драйзър, Андерсън, О’Нийл, Фокнър, Хемингуей, Сандбърг, Улф и др. Разбира се, отрицателни оценки се срещат и сега. Неотдавна Гор Видал публикува обширна статия под заглавие „Случаят Скот“, в която подробно разглежда две новоизлезли книги на Фицджералд — „Дневници“ и „Писма“. Заключението на Видал е, че една съвсем нищожна част от творчеството на Фицджералд притежава известна литературна стойност. Той оспорва дори плодовете от каторжната работа на писателя в сценариите отдели на Холивуд. „Каторжна“, защото по думите на Уилям Фокнър „да работиш в Холивуд, е все едно да работиш в солна мина“. Все пак не друг, а Фицджералд е автор на сценария на „Трима другари“, филм, който навремето дълбоко вълнуваше любителите на киното и правдиво разкриваше хуманните настроения на Ремарк. Между другото и оригиналните произведения на Фицджералд се оказват по-подходящи за екранно пресъздаване от тези на неговия озлобен рецензент Гор Видал.
Но ако въпреки всичките си разминавания и спорове съвременната критика има положително отношение към най-добрите произведения на писателя — „Великият Гетсби“, „Нежна е нощта“ и „Последният магнат“, — към новелистиката, заемаща централно място в творчеството му, тя и до днес си остава резервирана. Много изследователи смятат дори за излишно да се занимават с нея. По мнението на един изкуствовед разказите са „своеобразна банка, където се влагат идеите, темите, художествените решения, намерили по-късно място в романите“.
Времето, най-безпристрастният съдник за стойността на едно произведение, опровергава подобни съждения, защото разкази като „Първи май“, „Диамантът, голям колкото Риц“, „Младият богаташ“, „Леденият дворец“, „Завръщане във Вавилон“ и др. отдавна са влезли в златния фонд на съвременната американска новелистика.