Онези мои приятели, които не бяха влюбени или които се бяха уговорили с „разумни“ момичета да ги чакат, се бяха подготвили за търпелив и дълъг труд. Но не и аз — аз бях влюбен в един тайфун и трябваше да оплета огромна гъста мрежа, за да мога да го измъкна от главата си — глава, в която кънтеше звънтенето на падащи монети, вечната латерна на бедняка. Но явно по тоя начин не можеше да стане, затова, когато момичето ме отхвърли, аз се прибрах вкъщи и завърших романа. Тогава изведнъж всичко се промени и тук ще разкажа за първия бесен вихър на успеха и за омайната мъглявина, която го съпровожда. Кратък скъпоценен миг — защото, щом се разнесе мъглявината, след седмици или след месеци, откриваш, че най-хубавото е зад теб.
Всичко започна през есента на 1919 година, когато главата ми беше като опразнена кофа. Тъй бях затъпял от лятното писане, че се хванах да ремонтирам покриви на вагони в едно депо на железопътната компания „Нордърн Пасифик“. Но веднъж на вратата ми позвъни пощальонът и още същия ден аз напуснах работа, хукнах из улиците и взех да спирам коли, за да съобщя новината на приятели и познати — моят роман „Отсам рая“ е приет за печат. През тази седмица пощальонът звънеше ли, звънеше, аз изплатих гадните си дребни дългове, купих си костюм и всяка сутрин се събуждах сред море от неописуема самонадеяност и надежда.
Докато чаках излизането на моя роман, започна метаморфозата от любител в професионалист — нещо като слепване на всички частици от живота ти в схемата на твоята работа, така че краят на един ангажимент автоматично да се превръща в началото на друг. Дотогава бях любител; когато през октомври се разхождах с момиче сред каменните плочи на едно южняшко гробище, бях вече професионалист и очарованието от някои нейни преживявания и думи вече беше равно на нетърпението ми да ги опиша в разказ — сложих му заглавие „Леденият дворец“ и по-късно го отпечатаха. Подобно нещо се случи, когато една вечер по време на коледните празници в Сейнт Пол пожертвах две увеселения с танци и си останах вкъщи, за да работя над разказ. Трима приятели ми се обадиха нея вечер, за да ми кажат, че съм пропуснал рядка веселба: един известен градски гуляйджия се маскирал на камила, като помъкнал и някакъв шофьор за ролята на задницата, но погрешка успял да се озове на събирането, където не бил канен. Смаян от себе си, че не съм присъствал, прекарах следващия ден в опити да събера отломките на тази история.
„Мога да ти кажа само, че се получи адски смешно.“ „Не, нямам представа откъде е изкопал шофьора на таксито.“ „Трябва много добре да го познаваш, за да разбереш колко беше смешно.“
Отчаян, казах:
— Е, изглежда, няма да ми се изясни какво точно е станало, но ще опиша случката десет пъти по-смешно, отколкото ми я разправяте. — И я описах за двайсет и два часа непрекъсната работа, като я описах „смешна“ просто защото всички подчертаваха така дебело колко смешно е било. Разказът „Камилската гърбина“ беше публикуван и до днес го включват в хумористичните антологии.
Краят на зимата докара друг приятен вятърничав период и през малката почивка, която си дадох, пред очите ми започна да се очертава една чисто нова картина на живота в Америка. Несигурността на 1919 година бе отминала и — едва ли някой се съмняваше какво ни предстои — Америка встъпваше в най-необузданото, най-крещящото увеселение в своята история, за което щеше да се говори дълго време. Златното отприщване витаеше във въздуха — с пищното прахосничество, с безбожния разгул и със съпротивителните смъртни гърчове на стара Америка от сухия режим. Всички сюжети, които ми хрумваха, носеха привкуса на бедствие — красивите млади същества от моите романи пропадаха в разруха, диамантените планини в моите разкази се взривяваха, моите милионери бяха красиви и прокълнати като селяните на Томас Харди. В действителността подобни работи още не се случваха, но аз бях напълно убеден, че животът не е безразсъдното и безотговорно нещо, което си представяха тия хора — поколението, малко по-младо от мен.
Аз имах предимството да стоя — доста смутен — на разделителната линия между две поколения. Когато получих първата пощенска камара — стотици и стотици писма по повод разказа ми за момичето, което подстригва късо косите си, — стори ми се направо абсурдно, че се обръщат към мен. От друга страна обаче, за един стеснителен човек е приятно да се почувства отново някой друг, различен от себе си: да бъде „Писателят“, както някога е бил „Лейтенантът“. Разбира се, не бях писател повече, отколкото армейски офицер, но никой сякаш не отгатваше образа зад маската.