„Чу-до! Чу-до!“ Но не гледах Монте Карло. Взирах се назад в съзнанието на младия мъж с мукавените подметки на обувките, който бе кръстосвал някога нюйоркските улици. Отново бях той — за миг сполучих да ме понесе мечтата му, аз, който нямах вече собствени мечти. И все още успявам на моменти да пропълзя в него, да го изненадам в утрото на някоя нюйоркска есен или в нощта на някоя каролинска пролет, тъй притихнала, че се чува лаят на кучетата от съседното село. Но никога вече не ще се повтори оня нетраен миг, когато той и аз станахме една личност, когато осъщественото бъдеще и жадуваното минало се сляха във величествена тръпка — когато животът буквално беше сън.