Фицджералд ще продължи и през трийсетте години да търси красивото и нравственото в изкуството, но това ще става мъчително и с големи прекъсвания поради семейните нещастия — Зелда е вече постоянен пациент на психиатрични заведения, а и здравето на писателя постепенно се влошава.
Той ще напише още два романа — „Нежна е нощта“ (1934) и „Последният магнат“ (1941).
Макар заглавието на романа „Нежна е нощта“ да е взето от романтичната балада „На славея“ на английския поет Кийтс, в него има малко романтичен патос и възвишени чувства. В социален план това е може би една от най-дълбоките и искрени книги на Фицджералд. Сюжетът проследява драмата на талантливия психиатър Дик Драйвър, пожертвал се заради кариера и богатство. Героят ще осъзнае трагедията си, — ще напусне света на милионерите, но вече вътрешно опустошен, загубил и таланта, и идеалите си. Романът е начало на творческата криза на Фицджералд и своеобразно прощаване с ерата на джаза.
В 1939 г. Хемингуей малко тъжно ще напише до своя редактор Пъркинс: „В Куба си намерих «Нежна е нощта» от Скот. Изумително е колко прекрасна е в по-голямата си част. Колко хубаво би било, ако продължаваше да пише. Но вече всичко е свършено. Или може би пак ще започне? Ако му пишеш, предай му топлите ми чувства. Винаги съм имал към Скот някакво детинско чувство на превъзходство — малкото и яко момче се надсмива над слабичкия си талантлив приятел. Но романът, който прочетох сега, ми се видя много хубав, ужасно хубав.“
Вече като сценарист в Холивуд, Фицджералд продължава да работи над „Последният магнат“, останал недовършен и издаден посмъртно под редакцията на Едмънд Уилсън. И тук главният герой са парите. Тяхно олицетворение е богатият кино продуцент и режисьор Мънроу Стар. Драмата се разиграва на фона на бурния и наситен с конфликти холивудски свят.
Но пясъчният часовник на живота вече изтича. Денят е 21 декември 1940 г. Рано следобед в дома на приятелката си, Шийла Грейъм, Фицджералд е седнал в креслото до камината и си води бележки за някаква статия. Изведнъж се изправя, опитва се да се подпре на камината и рухва на пода. Миг след това той е мъртъв. Писателят е само на 44 години.
По-трагична е смъртта на Зелда. През 1948 г. тя загива по време на пожар в едно от поредните си психиатрични заведения.
Особено значение за творчеството на Фицджералд и неговата личност имат излезлите между двата романа очерци и разкази, известни под общото заглавие „Крахът“. В тях се съдържа удивително трезва и дори сурова самооценка на всичко, създадено от писателя.
Дори и в най-тежките периоди от пълния си с драматизъм живот Франсис Скот Фицджералд е неотклонно верен на ония общочовешки и непреходни ценности, които поставят произведенията му до тия на Фокнър, Хемингуей, Драйзър и Улф, сред най-доброто, създадено в американската литература на двайсетия век.
Разкази
Бърнис се подстригва
I
Ако човек застанеше във вечерния съботен здрач на първата площадка на игрището за голф, прозорците на местния клуб му се виждаха като жълт небосвод над черен и развълнуван океан. Вълните на този океан, тъй да се каже, бяха главите на мнозина любопитни момчета, прислужници в голфа, няколко по-отракани шофьорчета, глухата сестра на професионалния играч на голф и обикновено още няколко свенливи вълнички отстрани, които можеха да се присъединят към останалите, стига да искат. Това беше галерията.
Балконът беше навътре. Състоеше се от един кръг плетени столове, които опасваха стените на комбинираната клубна и бална зала. По време на танците в събота вечер той се заемаше изключително от жени — стълпотворение от дами на средна възраст с остри погледи и ледени сърца зад лорнети и огромни гърди. Главната функция на балкона беше критическа. Понякога показваше завистливо възхищение, но никога одобрение, защото сред жените на възраст над трийсет и пет е добре известно, че щом през лятото младите танцуват, то те го правят с възможно най-лошите намерения на този свят и ако не ги обстрелват с ледени погледи, някои по-откъснати двойки ще танцуват ужасни дивашки танци из ъглите, а по-популярните и по-опасни момичета могат да се оставят да бъдат целувани в паркираните автомобили на нищо неподозиращите богати вдовици.
Но в края на краищата този критически кръг не беше достатъчно близо до сцената, за да вижда лицата на актьорите и да долови тънката странична мимика. Той може само да се мръщи, да шушука, да задава въпроси и да си прави що-годе задоволителни заключения на базата на своя запас от постулати като например онзи, който гласи, че всеки младеж с голям доход живее като фазан през ловния сезон. Този кръг всъщност никога не може да разбере драмата на променливия полу жесток свят на юношеството. Не: ложи и партер, солисти и хор — всичко представлява една бъркотия от лица и гласове, които се носят в печалните африкански ритми на „Дайърс данс оркестра“.