Животът му, откакто се помнеше, се свеждаше до това да оцелява.
Сви колене до мършавите си гърди и обви ръце около краката си, потрепервайки. Цялото му облекло се състоеше от една от изтърканите вълнени наметки на бавачката му и чифт мъжки панталони, толкова големи, че ги завързваше с въже под мишниците си. Стъпалата му бяха боси, но ако ги държеше под наметката, нямаше да замръзнат.
Вятърът виеше между оголелите дървета и очите на Кор се разшириха, докато оглеждаха мрака, в случай че наистина беше чул вълк. Боеше се до смърт от тях. Ако един или цяла глутница го нападнеха, щеше да бъде изяден, сигурен беше в това, защото веригата би му попречила да се покатери на някое дърво или да стигне до вратата на колибата.
А не смяташе, че бавачката му ще го спаси. Понякога наистина вярваше, че тя го бе оковала с надеждата да бъде изяден — смъртта му от природни стихии или от диви зверове щеше да я освободи, като в същото време вината нямаше да е нейна.
Пред кого отговаряше обаче, Кор нямаше представа. Ако майка му се бе отказала от него, кой плащаше за издръжката му? Баща му? Кор нямаше представа кой е той и никога не го беше виждал.
Зловещ вой разцепи нощта и той потръпна.
Беше вятърът. Трябва да бе просто вятърът.
Опитвайки се да намери нещо, с което да успокои ума си, Кор се загледа в топлата жълта светлина, която струеше от единствения прозорец на колибата. Тя потрепваше и огряваше оплетените пипала на изсъхналите малинови храсти, които растяха около колибата, карайки трънливите храсталаци да се движат, сякаш бяха живи… и той се помъчи да не вижда нищо зловещо в постоянното им помръдваме. Не, вместо това прикова очи в светлината и се опита да си представи, че е пред огнището вътре, грее ръцете и краката си на огъня и слабите му мускули се отпускат от вкочанената си защита срещу студа.
В напразните си бленувания той си представи как бавачката му се усмихва и протяга ръце, подканяйки го да се сгуши на сигурно до нея. Представи си как го милва по косата, без да я е грижа, че е мръсна, и му предлага храна, която беше прясна и приготвена специално за него. След това щеше да се изкъпе, да изчисти кожата си и да свали нашийника от врата си. Целебно мазило щеше да облекчи болката му, а после тя щеше да му каже, че не я е грижа, дето не е съвършен.
Щеше да му прости за съществуването му и да му прошепне, че неговата мамен всъщност го обича и много скоро ще дойде за него.
И тогава той за първи път щеше да заспи дълбоко, страданието му щеше да е свършило най-сетне…
Нов вой прекъсна мечтанията му и той се върна рязко към действителността, обхождайки отново с поглед храсталаците и оголелите дървета.
Открай време беше така, това махало между нуждата да си дава сметка какво се случва около него в случай на нападение… и това да търси подслон в ума си, за да избегне онова, от което не бе в състояние да се спаси.
Сгуши глава и отново стисна очи.
Имаше и друга фантазия, на която се отдаваше, макар и не толкова често. Преструваше се, че баща му, когото бавачката му никога не споменаваше, но когото Кор си представяше като свиреп защитник на расата, пристига, възседнал боен жребец, и го отнася далече от тук. Представяше си как великият воин го повиква, качва го на седлото, нарича го с гордост „синко“. А после двамата се понасят в буен галоп, а гривата на жребеца брули лицето на Кор, докато двамата се впускат да дирят приключения и слава.
В действителност това бе точно толкова невероятно, колкото и да го приемат радушно в колибата…
Тропот на конски копита в далечината оповести нечие приближаване и за миг сърцето му подскочи. Да не би да беше призовал своята мамен? Баща си? Нима невъзможното най-сетне се беше случило…
Не, не беше ездач. А великолепна карета, позлатена и теглена от два бели жребеца. Имаше дори униформен кочияш и лакеи отзад.
Беше член на глимерата, аристократ.
Един от лакеите скочи и отвори вратата на облечена в пищна рокля и хермелинови кожи жена — Кор никога не беше виждал някой толкова красив, нито бе вдъхвал нещо и наполовина толкова ароматно.
Промени позата си, така че да може да погледне иззад ъгъла на колибата, потръпвайки, когато грубата кожа на нашийника се впи в ключицата му.