— Ти вече им съсипа живота! Вече го разруши! Преди два часа Юрий Сомов умря в реанимацията!
Реката сякаш спря.
— Истина ли е? — попита Калмиков.
— Истина е.
Той се върна на мястото си до стената, седна, но прегърна с ръце не коленете, а главата си.
— Те си нямат никой вече. Само ти им оставаш — казах, макар че може би нямаше нужда да го казвам.
Осем и десет.
Мамаев вече живееше десет минути в повече.
— Пристигнаха — каза Мухата.
Калмиков попита:
— Те ли?
— Да — казах. — Те.
Той се изправи и остана така с безволно отпуснати ръце, с изражение на обърканост на лицето. Стоеше и гледаше как влязоха Тюрин и Док и се дръпнаха, за да направят път на Галина и Игнат. Стоеше и гледаше Галина и сина си.
Тя се приближи до него и сложи ръка на рамото му.
— Ние всичко знаем, Костя — тихо каза тя. — Докторът ни разказа всичко. Няма нужда да го убиваш. Бог да го съди, Костя. Бог е съдия на всички. Ти се върна. Не си отивай пак от нас.
Игнат стоеше на прага и ръцете му бяха също така безволно отпуснати като на баща му.
— Това е баща ти, Игнат — каза Галина.
— Знам — каза той. — Знам! Знаех го още там, в Соколники! Аз виках теб! Теб виках! Чу ли ме?
— Да — каза Калмиков. — Чух те.
— Благодаря ви, момчета — проговори Галина. — А сега ние ще си вървим.
— Ще ви закарам — предложи Док.
— Аз имам кола — отказа Калмиков. — Там, в селото.
— А какво ще стане с него? — попита Артиста, като кимна към Мамаев, седящ в креслото с тържествено отнесен вид.
— Нищо. Ще му мине.
— И ще забрави всичко?
— Не.
Ние стояхме до огромното панорамно стъкло и гледахме как по мъгливия път, осветен отдолу от нападалите листа, тримата вървят, отминават, скриват се в мъглата.
Светата троица.
Док неочаквано се обърна, сграбчи Мамаев за реверите и го довлече до прозореца:
— Виж ги, нищожество! Моли се за тях!
Блъсна Мамаев обратно в креслото, дълго изтрива с кърпичка ръцете си, после я захвърли на пода.
— Джентълмени, имам усещането, че нямаме повече работа тук — съобщи Тюрин.
Ние излязохме навън. Мъглата вече се разреждаше. Засия с последното злато на есента брезичката пред къщата. Но едва бяхме слезли по стълбите отпред и направихме десетина крачки, когато трясъкът на счупено стъкло ни накара да се обърнем.
Зад прозореца на втория етаж се движеше Мамаев и го трошеше с креслото. Залиташе от едната страна на другата, но вършеше своята работа с целеустремеността на пияница, който се движи на автопилот. При последния удар креслото падна от ръцете му и полетя надолу, а самият той се стовари по гърди върху перваза. Но със същото упорство се надигна, опря се с ръце на остатъците от рамката.
— Вие! — произнесе той. — Вие. Всички. Тюрин. Гнидо. Ще ви смачкам. Ще ви изкормят. Всички. Никакви. Мангизи. Няма. Да пожаля. Всички!
— Не биваше да казва това — осъдително отбеляза Боцмана.
— Не биваше да си го помисля — поправи го Мухата.
Отгоре се носеше:
— Вас. Всички. Вашите буквояди. Всички. Жените ви. Всички. Под ножа. Под ножа. Под ножа.
— Според мен плочата зацикли — изкоментира Артиста и се обърна към Тюрин, като подхвърляше от ръка на ръка „лимонката“. — Сигурен ли сте, че ще бъдете по-нещастен, ако не получите половин милион „гущера“?
— По-нещастен? — високомерно повтори Тюрин. — Няма да стана по-богат. Но не и по-нещастен. Защото щастието не е в парите!
— И ние мислим точно така — удовлетворено кимна Артиста и хвана халката.
— Остави! — заповядах аз. — Дай я тук! Дай ми „лимонката“!
— Пастух! Ти злоупотребяваш с властта, дадена ти от нашия малък демократичен колектив!
— Да, злоупотребявам — казах аз. — Властта точно затова съществува, за да злоупотребяват с нея. Иначе за чий е нужна?
А отгоре продължаваше да се носи:
— Под ножа! Под ножа! Под ножа! Под ножа!
Издърпах халката, изчаках секунда и половина и запратих „лимонката“ там, горе, в облицованото със светло дърво студио.