— Свържи ме.
— Приветствам ви, уважаеми господине — чу се в слушалката козешкото тенорче на Буров. — Как е самочувствието?
— Благодаря, нормално — сдържано отговори Мамаев.
— Е, стига, стига! Нормално. Руските бизнесмени не могат да имат нормално самочувствие по дефиниция. Тук при мен случайно попадна една бумага. Съвсем случайно. Даже представа нямам откъде се е появила. И си помислих, че трябва да я видите. Със собствените си очи. Сега ще ви я изпратя по факса. Ще е добре вие лично да получите факса. Впрочем, както искате. А засега — всичко хубаво.
В слушалката записукаха кратките сигнали за свободно.
— Поседи малко — подхвърли Мамаев на Тюрин и излезе в приемната.
След минута звънна факсът и от него изпълзя един лист. Мамаев бързо прочете текста, скри листа в джоба си и се върна в кабинета.
— Какво е станало? — попита Тюрин.
— Продължавай. Показал си копие от тетрадката на оня от ФСС. И той е казал…
— Той каза, че тези схеми може да направи само човек, който е минал курс на обучение… Сещаш ли се къде?
— В академията на КГБ.
— По-лошо, Петрович. Много по-лошо. В академията на Главното разузнавателно управление на генщаба.
— Защо да е по-лошо?
— В академията на КГБ готвеха шпиони. В академията на ГРУ — също шпиони, военни разузнавачи. Но главното е, че там подготвяха диверсанти. И ги подготвяха добре. Много добре ги подготвяха, Петрович. И нашият фигурант е един от тях. Сега разбра ли защо проспах килъра? Защото той е професионал.
Мамаев мълчеше.
— Петрович, чуваш ли какво говоря? — попита Тюрин.
— Чувам! Всичко чувам!
— Сега виждам, че чуваш. Какво ще правим?
— Трябва да го намерим. Колкото се може по-бързо. Заеми се.
— Задачка — оцени заповедта Тюрин. — Ние дори не знаем дали се е върнал в Москва.
— Върнал се е.
— Сигурно ли е?
— Да, сигурно! По-сигурно няма накъде!
След като остана сам, Мамаев извади от джоба си факса и препрочете краткия текст.
Това беше телеграма. По факса беше изпратена само средната й част, без адреса.
Там пишеше:
„Договорът ще бъде изпълнен.
Трета глава
Наемниците
I
Мобилният ми телефон иззвъня, когато наближавах с нисана и двуосното покрито ремарке към една от недовършените вили в селището на „новите руснаци“ на Осетра. Обаждаше се Олга.
— Къде си сега? — попита тя.
— При банкерите.
— Скоро ли ще се върнеш?
— След два часа.
— Иска да те види някакъв господин от Москва. Генерален директор на компанията „Интертръст“. Той е до мен. Какво да му предам?
— Да ме изчака. Или да дойде тук.
— Минутка, ще го попитам. Чуваш ли? Той ще дойде. Аз ще му обясня пътя. Помоли да го изчакаш там.
— Ще го изчакам — обещах.
Докато моят помощник Мишка Чванов, разжалван от бригадир в редови бачкатор заради своята привързаност към идеите за социална справедливост, разтоварваше от ремаркето прозоречната дограма, аз седях в люлеещото се кресло на откритата веранда на най-първата вила, построена в селището, пиех сварено в медно джезвенце арабско кафе и беседвах със собственика на къщата, вицепрезидент на московска банка, как да преустроим Русия.
Първият „нов руснак“ — собственикът на къщата, който ме черпеше с кафе — се появи в нашия край преди пет-шест години. Отначало идваше да поседи с въдиците край Осетра, после реши да си построи тук къща. Той беше човек с широка душа, пристигаше за уикендите с няколко коли приятели. Мястото се хареса на всички: недокосната природа, много вода, пропит с треви и билки въздух, а нощем дълбока, умиротворяваща тишина. И скоро след като той повлече крак, брегът на Осетра, където в нея се вливаше тихата рекичка Чесна, се превърна в обширна строителна площадка.
От строителния хаос изникнаха като едри манатарки изпод миналогодишната шума едноетажни, двуетажни, а после и триетажни къщи от червени фасадни тухли с керемидени покриви, с кулички, балкони, солариуми и оранжерии. Тъй като първият жител беше вицепрезидент на банка, започнаха да наричат всички собственици на вили и палати край Осетра банкерите. С техните усилия беше прокаран асфалтов път, свързващ елитното селище и няколкото полуизмрели крайпътни селца с Московското шосе, прокаран беше газопровод, а хилавият електропровод, който излизаше от строя след всеки по-силен снеговалеж или буря, бе заменен с нов, солиден. Независимо от всичко това местните хора ненавиждаха банкерите с люта класова омраза. Техните мощни джипове, техните безсрамни мадами, техните катери и водни скутери, набраздяващи тихите заливчета на Осетра и Чесна. Че дори яхти! Яхти, мамка му! Само яхтите им липсваха!