Целият окръг на избори дружно гласуваше за комунистите, а в периодите между изборите караше на Осетра месо, мляко, извара, сметана и ги продаваше почти по московски цени. Мъжете от околните села се уреждаха при банкерите като пазачи и портиери, жените помагаха в домакинството, трепереха си за местата, защото получаваха пет пъти повече, отколкото в колхоза, сега „АД“. Но въпреки това ги мразеха.
Лично за мен бурното строителство в селището на „новите руснаци“ беше голям късмет, тъй като подсигури с поръчки дърводелския цех, който построих до къщата си в Затопино, след като ме уволниха от армията. Фронтът за работа при банкерите беше такъв, че дърводелната бързо стана само част от едноличната частна фирма „Затопино“. В нея работеха около петдесет мъже — на сечището, на гатера, в строителните бригади. Народът в нашия край е със златни ръце, обаче пиеха до смърт, затова се наложи да решавам кадровия проблем в моята фирма с помощта на зараиския нарколог. Решавах го просто. На всеки, който искаше работа, казвах: „Ако се зашиеш, ще те взема.“ И се зашиваха по за пет години, къде ще ходят? Нямаше работа в окръга, само в свинекомплекса, където плащаха по триста–четиристотин рубли месечно, и то с големи закъснения.
Простотата, с която въплътих в живота андроповско-горбачовската антиалкохолна програма, така възхити банкера, че той живо се заинтересува от дейността на моята еднолична частна фирма, при срещите ме разпитваше за работата и ми даваше съвети. Той не разбираше от строителство, нито от дървообработка, обаче добре разбираше живота. Което и ми демонстрира сега още в първите минути на нашата среща, когато се изкачвахме към къщата му по широката парадна стълба без перила. Перилата бяха единственото недовършено нещо в неговия палат. На моето предложение да му изпратя майстори той само се подсмихна и съобщи сумата на данъка за недвижим имот, който ще се наложи да плаща от момента, когато се появят перилата и строителството на къщата се сметне за приключено. Сумата беше солидна.
И тогава разбрах какво ще кажа на Олга, когато пак започне да ми натяква, че все не мога да завърша втория етаж на нашата къща.
— Всички знаем, Сергей, несъвършенството на руските закони — обобщи банкерът. — Но се отнасяме към това по различен начин. Едни негодуват. Тези хора не умеят да живеят. Руският бардак е иманентно присъщо явление като руския климат. Може, разбира се, да негодуваме, че не живеем в Каракас, където средногодишната температура е двадесет и два градуса. Но това не е конструктивно. Други извличат полза от руския бардак. Тези хора умеят да живеят. Аморално ли е? А защо всъщност? Да заобиколиш закона изобщо не значи да го нарушаваш. Настанявайте се, ще сваря кафе.
И той се скри във вътрешността на къщата — кръгъл като питка, с къси крака, приличащ на френския комик Луи дьо Финес. Винаги весел, винаги доброжелателен. Човек, който умее да живее.
След четвърт час той се върна на верандата и постави на ниската масичка поднос с медно джезве и малки медни чашки.
— Хубавото кафе трябва да е малко — направи той поредното обобщение, настани се на люлеещото се кресло и предложи:
— Разказвайте. Виждам, че имате проблеми.
Да, имах си проблеми. Те се състояха в това, че ми беше писнала ролята на надзирател на работягите. Само да се отлъчех за две седмици, и всякаква инициатива гаснеше, изгодните поръчки отплуваха при гастролиращите строители — турски и молдовски, и това не вълнуваше никого, освен мен. Виж, да искат социална справедливост — в това бяха царе. Много ги възмущаваше, че турците получават в същото това вилно селище на Осетра по шестстотин долара, молдовците по триста, а аз плащам дори на бригадирите само по сто и петдесет. Веднъж така ми писнаха, че се разплатих напълно с всички — на бригадирите дадох по двеста, а на останалите по сто и петдесет, както искаха от мен представителите на моя трудов колектив в лицето на Мишка Чванов, ударих кепенците на едноличната си частна фирма и заминах да си отдъхна от руската действителност в Естония. А когато се върнах, пред входа на къщата ми се събраха бабичките, развързаха кърпичките си, извадиха от тях нещастните „гущери“ и ми ги подадоха. А баба Клава, която ме знаеше от пелените, каза: