— Вземи, Сергеич. Плащай на нашите мъже колкото можеш. Само не ги оставяй без хляб, хранителю наш.
И ми се поклониха до пояс.
— Взехте ли ги? — попита банкерът.
— Не, разбира се.
— Защо?
Защо. Ако той беше видял ръцете на тия бабички, нямаше да задава такъв въпрос.
— Разбирам — каза банкерът. — Жал ви е било. А за себе си не ви ли е жал? За своето време? За своите нерви? Окачили сте си на шията вашите работяги, а после се чудите, че нищо не ги вълнува. А защо да ги вълнува? Вие за какво сте? На тях им се струва, че те се гърбят за вас. Не, Сергей, вие се гърбите за тях. И ще ги мъкнете на гърба си, докато не рухнете или не се пропиете. Докато те са наемни работници, няма да излезе нищо. Човек работи добре само за себе си. Поразително. Десет години повтаряме едно и също и никаква полза!
— Смятате, че е трябвало да взема онези пари? — попитах, учуден от злобата, която прозвуча в думите му.
— Да! И не само тях. Всичко, каквото има в раклите на бабичките. Всичко! И да им дадете акции. Нека да получават не заплата, а дивиденти. Има печалба — има дивиденти. Няма печалба — няма дивиденти. Нека да работят за себе си. Нека да изкупят всичките ви машини. И ви уверявам, че след това нито една фреза няма да удари на гвоздей! И нито една поръчка няма да бъде изпусната!
— Те нямат пари, за да изкупят машините ми — върнах го от макроикономическите висини в реалността.
— Ами земята? Земята! Всеки от тях има дял от пет хектара. Нека да внесат земята в уставния капитал. Между впрочем земята, на която е нашето вилно селище, също е тяхна. И цената й сега е по четиристотин долара хектара. В чий джоб са отишли тия пари? Прекрасно знаете в чий. Много ли ви се иска да храните чиновниците? Хранете ги. Но тогава не се жалвайте.
— Добре, земята — казах аз. — Да допуснем, че я внесат. И какво да правя с нея?
— Да я заложите срещу кредит. Моята банка ще ви отпусне кредит. Всяка банка ще ви отпусне. Не даром, разбира се. И сам ще строите вили. До ключ. А после ще ги продавате. Сега вие продавате работна ръка. Това е също толкова нелепо, колкото да продавате суровини.
— Ама че размах имате! — възхитих се аз.
— Това е законът на бизнеса, Сергей. Бизнесът или се разраства, или загива. Няма средно положение. Бизнесът е движение. Надбягване с мотоциклет по вертикална стена. Ето това е бизнесът.
— Серьога! — разнесе се отдолу гласът на Мишка Чванов. — Търсят те тук. Някакъв пич с мерджан.
— Отивам. Извинете ме, работа — казах на банкера. — Благодаря за кафето. И за съвета. Ще помисля над него.
— Мислете, мислете — напъти ме Дьо Финес. — Чух, че наскоро ви се е родил син?
— Да.
— Поздравявам ви.
— Благодаря.
— Ето за него помислете. За него! В каква страна ще се наложи да живее!
В началото на селището бе спрял черен „Мерцедес 600“ с тонирани стъкла. Край него се разхождаше набит плешив мъж на около петдесет години с червендалесто, сякаш изгорено лице, в малко торбест, според модата, стоманеносив костюм, подходяща по цвят вратовръзка и бял копринен шал на късия як врат.
— Здравейте, Сергей Сергеевич. Ще намерите ли една минутка за мен? — попита той. — Хайде да се разходим.
И чак след това се представи:
— Мамаев.
II
От високия пясъчен склон се откриваха позлатените от лъчите на кроткото слънце заливчета, светлите борови гори в далечината. На леката есенна вода дремеха моторниците, леко се поклащаха до пристана мачтите на двете малки яхти. Ония същите, мамка им.
— Хубаво място — проговори Мамаев, като се оглеждаше с удоволствие. — Какво спокойствие. И не толкова далеч от Москва. Ако бях го видял по-рано, тук щях да си построя къща.
— Какъв ви е проблемът? Стройте — предложих аз. — Земя има. Строители ще ви дам.
— Вие имате строители? — кой знае защо се учуди той.
— Пет бригади. Три са заети, две бездействат.
— Защо бездействат?