— Няма работа.
— В такова селище?
— Конкуренция.
— Турците?
— Преди кризата бяха турци — обясних аз. — Сега са молдовци.
— Те вероятно са нелегални — забеляза Мамаев. — Бутнете на ченгетата, нека да организират няколко проверки. И край на конкуренцията.
Усетих, че за последния час не че поумнях, но поне разбрах какъв глупак съм бил досега.
— Днес получих толкова ценни съвети, колкото никога досега — обобщих аз получените знания.
— Може би не се съветвате с когото трябва?
— Възможно е. Но едва ли ще се възползвам от вашия съвет. Някак си не съм свикнал да давам подкупи на милицията. На катаджиите — как да е. Това си е като пътен данък. А на останалите? Според мен не е правилно. Не ви ли се струва?
— Какво общо имат тук подкупите? Купете им няколко варела бензин — като спонсорство. Те ще бъдат щастливи. И ще направят всичко за вас. Че и ще си пишат червени точки в отчетите. Да следят за адресната регистрация е тяхно пряко задължение.
— Ами молдовците? Те не идват тук от хубав живот.
Той ме изгледа с интерес и кимна:
— Да, благородно. Съвсем по руски. Затънали сме до гуша в лайната, но преживяваме заради потиснатите народи по целия свят. Нямате ли усещането, че сте си сбъркали работата?
— Случва се — отговорих честно.
— Защо тогава не се заемате с вашата работа? Това, което умеете да правите най-добре?
— Ще ми се да знам какво умея да правя най-добре.
— Знаете го, Сергей Сергеевич. Вие умеете да убивате.
Заявка.
— Какъв отговор очаквате от мен? — полюбопитствах аз.
— Никакъв. Защо не слезем до водата.
От склона към брега водеше тясна стълбичка с метални перила. Покрай малкия плаж с докаран от люберецките кариери бял кварцов пясък се точеше тясна алейка, покрита с цветни плочки. През лятото, когато имаше много хора, тук работеше бар с четири масички под чадъри. Сега барът беше затворен, чадърите прибрани, белите пластмасови кресла бяха струпани под навеса.
Мамаев се настани на едната масичка, извади от джобовете си кутия „Житан“, златна запалка и плоско сребърно шишенце с красив герб.
— „Хенеси“. Препоръчвам ви го. Ще пийнете ли?
— Не, благодаря. Ще карам.
— А аз ще пийна. Нещо взех да пия много напоследък. Жена ми се сърди. Но жените винаги се сърдят. Къде могат те да ни разберат нас, мъжете!
Казвайки това, той отвинти капачката, която служеше и за чашка, изгледа със съмнение обема й и удари няколко глътки направо от шишенцето. После запали цигара и премина към работата.
— Не, Сергей Сергеевич, не ми трябват строители. Вече ми строят къща. На Истра. Турците. Искам да ви наема, но за съвсем друго. Позната ли ви е фамилията Калмиков?
Щом човекът пита за това, значи знае. Затова потвърдих:
— Да, позната ми е.
— Какво мислите за него?
— Господин Мамаев, странен разговор водим. Защо смятате, че ще взема да ви разказвам за това?
— Преди седмица сте били в Мурманска област. Вие и трима ваши приятели. Злотников с прякор Артиста, Хохлов — Боцмана. И Мухин с прякор Мухата. Пристигнали сте със самолет на дванадесети септември вечерта, отлетели сте със сутрешния полет на шестнадесети. Какво правихте там?
Застанах нащрек. Ако беше казал Злотников, Хохлов, Мухин — това щеше да бъде обяснимо. Биха могли да го разберат по билетите на летището. Но псевдонимите на момчетата той не би трябвало да знае. И все пак ги знаеше.
Мамаев правилно разбра причината за мълчанието ми.
— Питате се откъде имам тази информация за вас. Попадна ми една докладна записка за вашата команда. От архива на ФСС. Неслучайно, разбира се. Правих справка за вас. Исках да разбера кои сте.
— Разбрахте ли?
— Общо взето, да. Но не всичко. В тази докладна има едно тъмно място. Там пише, че през пролетта на деветдесет и шеста година са ви разжалвали и уволнили от армията за неизпълнение на бойна заповед. Какво стои зад тази мъглява формулировка?
— Сигурен ли сте, че искате да знаете?
— Искам да знам всичко за вас.
Усетих, че съм поласкан. Такова внимание към персоната ти винаги гъделичка. Почувствах се като звезда от шоубизнеса. Или моден писател, автор на световен бестселър — „Крушата срещу Ряпата“. Направо ми се прииска да занареждам: „Моят творчески път започна…“
— Какво пък, ще ви кажа — обещах аз. — В началото на деветдесет и шеста година в Чечня започна реализацията на специална програма. Наричаше се „Помогни на другаря си“. Същността й беше в това, че е някак нерационално просто да се погребват труповете на току-що убитите войници. Все едно да изхвърляш в автоморгата катастрофиралата кола. В нея има толкова здрави части.