— Точно за него говоря. Да го намерите и да го премахнете.
— Сбъркали сте адреса. Ние сме наемници. Може би. Но не сме убийци. Извинете, господин Мамаев, трябва да тръгвам. Чакат ме моите работяги.
— Добре. Само да го намерите. И да ми съобщите.
— А вие да пратите убийци? На ваше място не бих го направил.
— Защо?
— Нима не разбирате? Вече ви казах. В Мурманск не сме правили нищо. Любувахме се на природата. Там вече е есен. Много красива. Моят приятел дори съчини на тази тема нещо в японски стил: „Есента засипва със жълтици уличния музикант“. Не, не засипва. Дарява. Да, дарява.
— Искате да кажете, че тези четири трупа в езерото…
— „Той богат е вече, идва зима“ — завърших аз поетическия експромт на Артиста и станах.
— Не бързайте, Сергей Сергеевич. Седнете. Имаме сериозен разговор. Още не сме го приключили. Вие ме убедихте, че нямате отношение към четирите трупа в езерото. Но в Мурманск има човек, който едва ли ще повярва. Досещате ли се за кого говоря?
— Не ме интересува.
— Напразно. Това е някой си Гърка. Тамошен авторитет. Той се е заклел със страшна бандитска клетва, че ще ви открие и ще се разправи жестоко с вас. Сега прави справки за четиримата московчани, които са били в района на ИТК-6 на петнадесети септември.
— Вие не обичате да ви плашат — отбелязах. — А аз не обичам да ме заплашват.
— Това не е заплаха, Сергей Сергеевич. Това е информация. Споделих я с вас съвсем безкористно. В замяна моля за съвет. Аз съм в трудна ситуация. Не бях съвсем сигурен. Сега съм сигурен. Как според вас да постъпя?
— Обърнете се към милицията.
— С какво? Никой не ме преследва. Не съм получавал заплахи.
— Тогава се свържете с Калмиков и го разубедете.
— Той е изпълнител.
— Намерете поръчителя. Нека да отмени договора.
— Той няма да го отмени.
— Значи го познавате?
— И вие го познавате. Това е човекът, който ви е изпратил в Мурманск.
— Тогава си пишете завещанието.
Съветът ми не се хареса на Мамаев. Сигурен бях, че сега ще стане и ще си тръгне, без да се сбогува. Или ще ме напсува за довиждане. Всеки от тези варианти ме устройваше. Той знаеше кой ни е изпратил в Мурманск да посрещнем Калмиков. Това значеше, че знае и кой е наел мурманските бандити със същата цел. Или дори ги е наел сам. А с такива хора е по-добре да си нямаш никаква работа.
Сбърках. Той продължи да седи. Червендалестото му лице с груби черти, леко облагородени от възрастта и годините сит, спокоен живот, отразяваше напрегнат размисъл. Накрая той каза:
— Все повече се убеждавам, че вие сте човекът, който ми трябва. Ще се договорим. Долу-горе си представям какво си мислите. Не, Сергей Сергеевич. Мурманските бандити не съм ги пращал аз. Това беше направено без мое знание. Има само едно оправдание: този човек е знаел, че животът ми е застрашен, и е искал да ме защити.
— Не е избрал най-добрия начин.
— Съгласен съм. Това беше глупост. Тя не разреши проблема, само го изостри. Аз искам да намеря мирно решение. И вие можете да ми помогнете.
— По какъв начин?
— Искам да знам всичко за Калмиков. Кой е той. Откъде е. Къде е роден, къде е учил, къде е служил. Близки хора. Приятели. Абсолютно всичко. Можете ли да свършите тази работа за мен?
— Ако ми обясните защо.
— Ще ви обясня. Поръчителят няма да отмени договора. Ако аз вляза в контакт с Калмиков, той няма да разговаря с мен. Но ще се вслуша в думите на свой близък човек. Парите не са проблем. Той ще върне аванса. И ще получи достатъчно, за да не съжалява за нищо. Наемате ли се?
Не му вярвах много, макар обяснението да изглеждаше убедително. Но защо пък не? Още повече че ние вече знаехме едно друго за Калмиков. От разказите на Док. И от това, което видяхме и чухме в съда. В края на краищата никой не може да ни принуди да дадем на Мамаев информация, която би могла да навреди на Калмиков.
Мамаев търпеливо очакваше отговора ми.
— Може да опитаме — казах. — Не съм сигурен, че ще се получи, но може да опитаме.
— Това е друг разговор — одобрително кимна той. — Колко?
— Трудно е да се каже. Ще зависи от обема на работата.
— Десет хиляди. Долара, разбира се. Пет — аванс. Пет — след резултата. И всички разходи. Не пестете разходите. Резултатът ми трябва възможно най-бързо. Устройва ли ви?
— Нормално.
— Чек? На ръка?
— Нито чек, нито на ръка. Преведете ги по сметката…