— На фирма „МХ плюс“? — учуди се Мамаев. — Данъци се плащат само когато няма как да не се платят.
— Вече усвоих тази истина. Не. Аванса преведете в сметката на рехабилитационния център на доктор Перегудов.
— Виж, това е правилно. Даренията не се облагат с данък. Оказва се, че не сте чак такъв баламурник, господин Пастухов.
Представа нямах дали се облагат с данък даренията, но не си признах, за да не падна в очите на събеседника си.
— Ще ви съобщя банковата сметка на центъра.
— Имам я.
— Още по-добре.
Върнахме се при мерцедеса. Шофьорът бързо ме изгледа изпод вежди, захвърли цигарата си и запали двигателя. Вече сядайки в колата, Мамаев задържа вратата и попита:
— Кажете, Сергей Сергеевич, защо все пак приехте тази работа? Само не ми разправяйте, че сте ме обикнали от пръв поглед.
— Дори не знам — отговорих. — Пачката е добра, работата не е мръсна, без стрелба. Защо не?
Но вече знаех.
Защото Калмиков беше наш. Наш беше. Имаше в съдбата му нещо тревожещо, някаква тайна. Съдбата му беше свързана по някакъв неразбираем начин с нас, с нашите съдби.
И аз не вярвах, че е наемен убиец.
Мерцедесът обърна и стремително пое към Московското шосе. На банкета на пътя, където беше стоял, останаха няколко фаса и смачканата кутия „Житан“.
— Почакайте за малко, Сергей — извика ме от верандата си банкерът Дьо Финес. При това изглеждаше някак разтревожен. — Каква работа имате с господин Мамаев?
— Познавате ли го?
— В големия бизнес всички го познават.
III
Дьо Финес недоверчиво изслуша разказа ми как Мамаев искал да ме наеме, за да му строя къщата на Истра, но не сме се разбрали за цената.
— Е, щом не искате — не говорете. Но на ваше място бих бил много предпазлив с него. Не мога да кажа нищо лошо за Мамаев. Той е твърд човек, но си държи на думата и не е уличен в съмнителни операции.
— Но има едно „но“? — предположих аз.
— Има. Смята се, че е свързан с организираната престъпност.
— Ами? А на вид толкова приличен човек. Шофьорът му — да, така изглежда. Но самият Мамаев…
— Въпреки това е така. Той не е престъпник, не, господи. Връзката му с престъпния свят е в известен смисъл функционална. Знаете ли какъв е бизнесът му?
— Не.
— Компанията му „Интертръст“ реорганизира производствената база на ГУИН. Всички затворнически горски стопанства, фабрики, работилници. Налага се да контактува с престъпните босове, за да функционира нормално бизнесът му. Редът в лагерите и така нататък. Но той решава цивилизовано проблемите си. До степента, в която изобщо може да се нарече цивилизован съвременният бизнес в Русия.
— Като казвате, че решава цивилизовано проблемите си, какво имате предвид? — предпазливо пуснах кукичката. — Че не е поръчал ничие убийство?
— Да. За това веднага щеше да се разбере и никой нямаше да иска да работи с него.
— Едва ли пишат по вестниците за такива неща.
— Всичко това се изчислява, Сергей. И то много лесно. Ако виждате водни кръгове, значи някъде са хвърлили камък.
— Чувах, че веднъж са поръчали убийството му — пуснах по-наблизо стръвта. Банкерът клъвна:
— Откъде знаете?
— На фирма „МХ плюс“? — учуди се Мамаев. — Данъци се плащат само когато няма как да не се платят.
— Имаше репортаж по телевизията. За процеса срещу килъра.
— Това е странна история, Сергей. Извънредно странна.
— С какво?
— Знаете ли как пише в учебниците по криминалистика? „Да вземем прост случай: мъжът убива жена си с брадвата.“ Приложена към руския бизнес, тази фраза би могла да звучи така: „Да вземем прост случай: възниква необходимост да се премахне конкурентът.“ Намират изпълнител, предплащат поръчката. Когато покушението е подготвено, конкурентите се споразумяват и в знак на доверие към партньора изпълнителят бива предаден.
И получава шест години затвор при строг режим — подсказах аз.
— Съвсем вярно. Всичко е разбираемо, просто, логично. Нали? А сега да наложим тази схема върху конкретната ситуация. Всичко това стана преди около три години. Беше обявен конкурс за обслужване сметките на ГУИН. Подадоха документи две банки — „Евро Аз“ на Мамаев и Народна банка на Буров. Парчето си беше лакомо…
— Защо?
— Знаете ли защо ми е интересно да си говоря с вас? Чувствам се мъдър. Това е приятно. Къде другаде бих могъл да намеря такъв благодарен слушател? В нашите среди разбират такива неща от половин дума. Мечтата на всеки банкер, Сергей, е да яхне бюджетни пари. Не за да ги краде, както е прието да се мисли. Съвсем не. Пускат се в оборот. Бюджетните пари са водата, която върти воденичните камъни. Колкото е била, толкова си остава. Но брашното прибирам аз. Чрез обслужването на бюджетни пари се наляха всички големи банки. Затворите и лагерите, разбира се, не са селското стопанство и военнопромишленият комплекс. Но все пак са лакомо късче. Разбираемо ли обяснявам?