— А в какво? — попита съдията, който започваше да се дразни от празния разговор.
— Той идва и вчера. Същият човек. Вие бяхте заминали в Московския градски съд. Чака час и половина. С компютъра беше същото. А след като си замина, веднага заработи.
— Забележително! — подсмихна се Сорокин. — Да, такъв човек не бива да виси в приемната. Нека да напише заявление на мое име.
— Сега ще му кажа — зарадва се секретарката и забърза към вратата.
— Минутка — спря я Сорокин. — Как му е фамилията?
— Калмиков.
Паркерът със златно перо застина в ръцете на съдията.
— Ами да, Калмиков — повтори секретарката. — Константин Игнатиевич Калмиков. Алексей Николаевич, какво ви е?
— Нищо. Всичко е наред. Няма нужда от заявление. Нека да влезе.
III
Външно той почти не се бе променил. Само в късата му твърда коса, приличаща на перука, се бяха появили повече бели косъмчета и се бяха изострили чертите на лицето му, както и преди сухо и сиво като пергамент. По-явно се бяха очертали азиатските скули. Лицето му беше неподвижно, безстрастно. Преди две години, на процеса, тъмните му очи бяха пусти и мъртви. Сега погледът му сякаш се захранваше от мощен енергиен източник някъде вътре, очите му гледаха спокойно, без да мигат. И някак отстранено, безстрастно.
Първият подтик на Сорокин беше да излезе иззад бюрото и да посрещне посетителя с дружелюбно ръкостискане. Той дори стана, но се натъкна на студения поглед на Калмиков и неловко, с полужест посочи към креслото отпред:
— Моля.
Калмиков беше с хубав тъмносив костюм, излят по високата му фигура, добре подстриган, гладко избръснат. Колосана риза. Червена, с вкус подбрана вратовръзка. Стърчаща от джобчето на сакото също такава червена кърпичка. Приличаше на дипломат някъде от Пакистан или Иран. Те всичките са такива. Студени и не мигат. Като змии.
Той седна също като дипломат. Уверено, изправено. Прехвърли крак върху крак и сложи на коленете големите си силни ръце. Ръцете му не бяха като на дипломат, а като на селянин.
— Радвам се да ви видя на свобода, Константин Игнатиевич — приветливо произнесе съдията. — Кога ви освободиха?
— Преди седмица — отговори Калмиков.
Сорокин очакваше продължение, но Калмиков мълчеше. Паузата се проточи, стана неловка, потискаща.
— Една минутка — проговори Сорокин и придърпа клавиатурата на компютъра. — Трябва да запазя текста.
Никакъв текст нямаше нужда да запазва, просто искаше да спечели малко време, за да се адаптира към ситуацията, кой знае защо неудобна и неприятна за него. Той натисна клавиша. Курсорът не мръдна. Пощрака с мишката. Никаква реакция. Компютърът „зависна“.
— О, Господи! — учуди се Сорокин. — Наистина ли умеете да вадите от строя компютрите?
Калмиков го погледна с вежливо недоумение.
— Не ми е ясно за какво говорите. Не разбирам от компютри.
— Просто така ми дойде — промърмори съдията, но веднага се ядоса на себе си и решително заговори: — Константин Игнатиевич, наистина се радвам, че сте на свобода. Много се радвам. Ще бъда откровен. През тези две години вашето дело не ми излизаше от главата. Ще ви кажа нещо повече: кой знае защо ме мъчеше съвестта. Не разбирам защо. Трудно е да се обясни.
— Лесно е да се обясни — безстрастно възрази Калмиков. — Това значи, че имате съвест.
— Надявам се, че имам — с весела ирония потвърди съдията, опитвайки се да прехвърли нещата в лек светски тон. — Самият аз не се съмнявам. Но все пак е приятно да го чуеш от друг. Вашите думи ще ми облекчат живота.
— Не — каза Калмиков.
— Не? Какво значи „не“?
— Няма да го облекчат.
Не се получаваше светски разговор. Най-правилно би било да подпише разрешение на Калмиков за съдебния архив и да приключи този тягостен разговор. Но нещо пречеше на Сорокин да го направи.
— Константин Игнатиевич, не мисля, че има за какво да ми се сърдите — сериозно, доверително каза той. — Присъдата не можеше да е друга. Всеки съдия щеше да произнесе такава присъда. Всичко беше срещу вас. И главното — вашето самопризнание.
— Не ви се сърдя. Вие свършихте работата си.
— Радвам се, че го разбирате. Вие сте били офицер и знаете какво е. Човекът в униформа е длъжен да върши това, което може и да не му харесва като човек. Аз съм съдия. Моята униформа е тогата. Всъщност всеки човек цял живот носи своята униформа. Една или друга. Без униформа е само веднъж — когато идва на този свят.