— Два пъти — поправи го Калмиков.
— Кой е вторият?
— Когато си отива.
— Да, разбира се — съгласи се съдията. — Прав сте. Иска ми се да ви задам един въпрос. Може да не ми отговаряте. Но ако решите да отговорите, нека да е честно. Знаехте ли, че от ваше име е купен апартамент на жена ви?
— Не.
— Не?
— Не.
— Защо тогава се признахте за виновен?
— Адвокатът ме посъветва.
— Виж ти! — застана нащрек Сорокин. — Значи Кучеренов ви посъветва така?
— Да. Каза, че иначе ще върнат делото за доразследване и ще лежа в Лефортово още една година, а после ще ми дадат максималната присъда.
— И така би могло да стане — потвърди съдията.
— Той каза, че ще влачат Галина по разпити.
— Щеше да й се наложи да мине през това.
— Още каза, че може да й конфискуват апартамента.
— Така ли ви каза Кучеренов?
— Да. Ако се докаже, че това е хонорарът ми за убийството на Мамаев. Каза, че те могат да го докажат. Че могат всичко да докажат.
— Не ми е в принципите да говоря лошо за колеги — отбеляза Сорокин. — Но понякога ми се иска да изменя на принципите си.
— Вие изменихте. Разбрах.
— Да, измених. И не съжалявам за това. Много ми се иска да вярвам, че за този съвет ще си получи хонорара в пълна мяра. Там, където отиваме без мундири.
— По-рано — отговори Калмиков.
— Какво имате предвид?
— Ще си получи по-рано хонорара.
— Предполагате, че ще го мъчи съвестта? Не се надявайте, Константин Игнатиевич. Той е от тая порода хора, които спят зле само след като са преяли на вечеря. Да оставим това. С какво смятате да се заемете?
— Не знам още. Първо трябва да се ориентирам в едно друго. И да свърша една работа.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Можете. Трябва ми телефонът на следователя, който водеше моето дело. Питах в прокуратурата, но не ми го дадоха.
— И не са можели да ви го дадат. Следователят беше застрелян. Две седмици след процеса срещу вас.
— Кой?
— Не се знае.
— Защо?
— Неизвестно.
— Как е станало?
— През нощта, на Рязанското шосе, на петдесет километра от Москва. Намерили са го мъртъв в беемвето му.
— Грабеж?
— Не.
— Свързано ли е с моето дело?
— Може би. В тази история има много въпроси и липсват отговори. Откъде се е появило това ново беемве? При неговата заплата. Прокурорът ми беше подхвърлил, че следователят уж бил попаднал по следите на този, който ви е наел. Беемвето би могло да бъде отплата за старанието. Или за мълчанието му. А убийството? Не знам. Гаранция за мълчание? Всичко би могло да бъде. Но това са само мои предположения — предупреди Сорокин. — Престъплението не е разкрито. Виси. И кой знае защо ми се струва, че така и ще си остане.
Калмиков помълча малко и стана.
— Благодаря ви, че ме приехте — вежливо каза той.
— Не си струва благодарността — отговори съдията. — Ще звънна в архива да ви разрешат да видите делото си.
— Няма нужда. Това беше предлог. Аз исках да поговоря с вас.
— Помогна ли ви разговорът?
— Да. Научих всичко, което исках.
— Прекрасно тогава. — Съдията Сорокин се надигна иззад бюрото, за да изпрати посетителя до вратата. — Радвам се, че всичко това вече е зад вас. Повярвайте, искрено се радвам. Остана ми много тежко чувство от този процес. В детството баба ми казваше: не прави това или онова, че ще ти изсъхне ръката. Аз, разбира се, не слушах. А после си гледах ръката: нима наистина ще изсъхне? Същото чувство имах, когато подписвах присъдата ви. Желая ви успех, Константин Игнатиевич.
Съдията протегна ръка, но тя увисна във въздуха.
— Не искате ли да ми подадете ръка? — учудено попита Сорокин.
Калмиков се забави малко и отговори на ръкостискането. Така както го правят на изток: хвана ръката на съдията в двете си ръце, поддържа я и я пусна. Дланите му бяха сухи и сякаш заредени с електричество.
— Ето че опростихте греховете ми — насмешливо констатира Сорокин. — Може би сега ще спре да ме мъчи безсъницата.
— Ще спре — без усмивка потвърди Калмиков. — Скоро.
Той излезе. Съдията Сорокин застана до прозореца. Асфалтовата площадка под прозореца беше засипана с жълти и червени кленови листа. Те бяха нападали и по покрива на бялата „Тойота Корола“, самотно паркирана пред съда. Калмиков се приближи до колата, седна в нея и потегли. Паркираното от другата страна на уличката тъмновишнево „Волво 940“ веднага обърна и потегли след тойотата.