Сорокин се върна към работата си, прекъсната от визитата на Калмиков. Кой знае защо се чувстваше отпаднал, сякаш е изринал тонове сняг. Но преди да се заеме с документите, очакващи подписа му, той извика секретарката:
— Повикайте инженера, компютърът ми зависна.
— Той си отиде — каза тя.
— Кой? Инженерът?
— Не, онзи човек. Моят компютър тръгна. Вашият също трябва да проработи.
Сорокин щракна с мишката. Картината на монитора се смени.
— Наистина — отбеляза той. — Виж ти, какво съвпадение.
— Не е съвпадение, Алексей Николаевич — възрази секретарката.
— А какво?
— Не знам. Но кой знае защо ми е страшно. С вас всичко ли е наред?
— Благодаря, не се тревожете. Наред съм. Вървете да си гледате работата.
Секретарката излезе. Сорокин внимателно прочете поредния документ, взе паркера, но не успя да подпише. Паркерът се изплъзна между пръстите му. Той помасажира ръката си и повтори опита. Пръстите му не се свиваха.
На другата сутрин вече не можеше да държи лъжичката. Вечерта не успя да свие дясната си ръка в юмрук.
— Нерви са това, гълъбче, нерви — успокои го главният лекар на ведомствената поликлиника. — Всички болести са от нерви, само триперът е от удоволствие. Ще ви предпишем физиотерапия, масаж. И ще станете свеж като краставичка. А засега ще ви дам малко болнични, да си починете. И за всеки случай се изследвайте в института по неврология. Просто така, за по-сигурно.
След като се върна от поликлиниката, Сорокин неочаквано реши да се обади на адвоката Кучеренов. В колегията му казаха, че е болен. Домашният телефон дълго не отговаряше, после жена му вдигна слушалката. Сорокин се представи и помоли да повика адвоката на телефона.
— Той не може да дойде до телефона — отговори тя.
— Нали не възразявате аз да намина? Много ми е нужно да поговоря с него.
— Той не може да поговори с вас. Не може да говори.
— Защо? — попита Сорокин, изстивайки от кошмарно предчувствие.
— Защото изобщо не може да говори! На руски език ви казвам! Той не може да говори! Може само да мучи!
Сорокин внимателно затвори слушалката. Държеше я с лявата ръка. Дясната му ръка висеше като въже. Мускулите й бяха омекнали, сякаш бяха парцалени.
Ръката му съхнеше.
И съдията Сорокин разбра какво значеше фразата на Калмиков, че скоро безсъницата ще спре да го мъчи.
Безсъницата не измъчва мъртвите.
Пета глава
Кръгове по водата
I
Още от самото начало, от процеса срещу Калмиков, на който ни замъкна Док, аз не вярвах, че той е наемен убиец. Бяха го прекарали. Направили го бяха бита карта в играта, за да го изхвърлят накрая. В колония със строг режим. За шест години.
Играта беше започнал Мамаев. Вече бях съвсем сигурен. Дарението от хиляда долара му бе дало формален повод да отиде в рехабилитационния център и да се заинтересува от неговите дела. Док си припомни това посещение. Появата на Мамаев не го учудила. Бизнесмените, оказали финансова помощ на центъра, имали навика да се интересуват за какво са отишли даренията им. Проблемите на центъра бяха не само финансови, но и в трудоустрояването на пациентите. Мамаев прегледал досиетата на всички сегашни и бивши пациенти, обещал да помисли какво може да направи за тях и си заминал. След няколко дни някакъв човек предложил работа на Калмиков.
Кой е той? Ако разсъждавам правилно — някой от обкръжението на Мамаев, негово доверено лице. Вероятно същият човек е превел парите за стаята в общинската квартира в стария блок на „Малие каменшчики“, в чийто антресол преди настаняването на Калмиков са скрили куфарчето със снайпера „Винторез“.
Как да се изясни това? Единствената възможност е да се заснемат на видео най-близките сътрудници на Мамаев и да се покажат на Калмиков. Може да го познае. Поръчителят е разговарял с него вечерта в тъмния парк, бил е с шапка и черни очила. Така може да се скрие лицето, но пластиката на движенията и характерните жестове не можеш да прикриеш. Те ще разкажат на опитния наблюдател повече, отколкото снимката анфас и профил. А че Калмиков има тренирано око, кой знае защо не се съмнявах. Ако експериментът успее и поръчител се окаже някой от хората на Мамаев, ще е по-лесно да се разбере каква е играта му.