— Не — мрачно отвърна той. — Исканията ми са къде-къде по-скромни. Искам само да бъда ръководител на рехабилитационен център, който има в сметката си поне хиляда долара.
Аз се учудих:
— Нима Мамаев не е превел парите?
— Сутринта ги нямаше.
— Сега ще оправим това — самонадеяно обещах аз и набрах номера на секретариата на „Интертръст“. — Тук е Пастухов. Свържете ме с господин Мамаев. Спешно.
— По какъв въпрос? — поинтересува се женски глас, звучащ интонационно като добре обучените кучки на секретарска длъжност. Мисля, че специално ги обучават на тази интонация. Като походката на манекенките.
— По интимен — съобщих аз. — Дълбоко интимен.
— Не съм сигурна, че господин Мамаев може да говори с вас. Той има посетител.
— Ами попитайте. Току-виж се оказало, че може.
— Как да докладвам за вас?
— Много просто. Кажете му: обажда се Пастухов, наемник.
— Какъв наемник? — обърка се тя.
— Обикновен. Обикновен наемник.
— Минутка, ще разбера. Господин Пастухов, свързвам ви.
— Слушам — разнесе се гласът на Мамаев. — Какво има при вас?
— Въпрос. Доктор Перегудов кой знае защо не е открил в сметката на своя център аванса от пет хиляди долара.
— Вие изработили ли сте вече пет хиляди долара?
— Не — казах честно. — Пет хиляди не. Но ставаше дума за аванс.
— Колко сте изработили?
— Трудно е да се каже. Стотина долара — реших да се направя на скромен.
— Сто и ще получите. За съвета, който ми дадохте.
— Аз ви дадох няколко съвета. Единият беше да си пишете завещанието. Да не сте решили да го последвате?
— Вие ме посъветвахте да се обърна към милицията — раздразнено ме прекъсна Мамаев. — Това и смятам да направя. Утре Калмиков ще бъде обявен за федерално издирване. Остатъка от живота си ще прекара зад решетките. Нашият договор е прекратен, господин Пастухов. А стоте долара веднага ще преведа.
— Няма нужда — бързо казах аз. — Не е нужно да превеждате стотачката. Само ми отговорете: защо Калмиков ще бъде обявен за издирване?
— Защото е държавен престъпник! На шестнадесети декември осемдесет и четвърта година с присъда на военния съд с бил разжалван, лишен от всички награди и задочно осъден на смърт!…
III
Генералният директор на компанията „Интертръст“ Мамаев прекъсна връзката и извика секретарката:
— Запиши си: Пастухов. Повече не ме свързвай.
— Правилно, шефе — одобри тя. — Той е нахален.
— Какво, да не те е нагрубил?
— Не, но… Не е наш човек.
Мамаев се подсмихна. Тая патка беше схванала с женския си усет главното. Не е наш човек. Чужд е. От някакъв живот, където действат други закони. Той не се вписваше в схемата на живота, с която бе свикнал Мамаев. Не е тартор. Не е тарикат. Не е бачкатор. Не е шестак. Наемник? Но нито един наемник няма да се откаже от мангизите, които той предложи за охраната си. По петдесет бона в зелено на всеки, кеш и авансово. И беше готов да предложи още повече. А ако не е наемник — какъв е тогава?
Ами това тайнствено Управление за планиране на специални мероприятия? Ами програмата „Помогни на другаря си“? До Мамаев стигаха смътни слухове за търговия с човешки органи. Нещо тъмно, мръсно. Пу-пу! По-далеч от тия неща…
Мамаев инстинктивно не се доверяваше на хората, които не разбираше. Затова беше доволен, че обстоятелствата се подредиха така, че можеше да разкара Пастухов и неговата команда. Което и направи с известно отмъстително удоволствие, сякаш вземайки реванш за унизилия го разговор в селището на брега на Осетра, когато му се наложи да лъже, да извърта и да се настройва към събеседника.
Секретарката стоеше изпъната като манекенка, бляскаше с коленцата си, чакаше разрешение да излезе.
— Тюрин появи ли се? — попита Мамаев.
— Току-що.
— Да дойде. И още… Чай? Кафе? — обърна се той към посетителя, приседнал плахо на крайчеца на креслото пред писалището му, сякаш потиснат от солидността на кабинета, чиито стени бяха облицовани с парен дъб, а мебелите бяха от вишнево дърво, работа на Грасини.
— По-добре чай — скромно отговори той. — И някой сандвич. Ако може. Че не съм ял от сутринта. Боях се да не ви изпусна.
— Организирай го — нареди Мамаев. — Сервирай там — кимна той към стаята за отдих. — Викай Тюрин.
Секретарката излезе. Появи се Тюрин, благоухаейки с лосиона си „Бос“, и спря върху посетителя сънливите си очи с такъв вид, сякаш потомствен аристократ вижда неизвестно откъде появило се на килима в гостната му голямо лайно. При това го изумява не появата на лайното, а какъв ли размер задник го е свършил.