— Откъде излетяхте? — прекъсна го Тюрин.
— От Кабул.
— За къде?
— Засега няма да кажа. Иначе моята информация ще загуби всякаква стойност. А не ми се иска. На съда, председателстван от мен, беше заповядано да разгледа делото на офицер от Съветската армия, обвинен в държавно престъпление. Той беше организирал диверсия на военно летище, взривил няколко самолета и избягал.
— Фамилията на офицера? Или и нея засега няма да кажете?
— Ще кажа. Фамилията ще ви кажа. Майор Калмиков.
— Разбра ли? — попита Мамаев. — Затова седи и слушай.
— Пред съда дадоха показания командирът на авиационния полк, началникът на охраната на летището и двама часови. Те потвърдиха, че обвиняемият Калмиков проникнал на територията на летището и извършил диверсия. Той беше признат за виновен по член шестдесет и четвърти, точка „а“ от Наказателния кодекс, „Измяна на родината“, а също и по член шестдесет и осми, алинея втора, „Диверсия“. За съвкупността от престъпления задочно беше осъден на смърт.
— Разжалван и лишен от всички правителствени награди — подсказа Мамаев.
— Това, естествено, се подразбира — потвърди Иванов.
— Той на онова летище ли е служил? — попита Тюрин.
— Не. Проникнал на територията на летището с подправено удостоверение от разузнавателното управление на армията.
— И сам е взривил цяла ескадрила?
— Имал съучастници в охраната на летището, трима таджики. Единият загинал при експлозията. Двамата други и Калмиков избягали. Бяха взети всички мерки за издирването им, вдигнаха по тревога всички части, разпратиха ориентировки. Но безуспешно. Вероятно ги бяха укрили агенти на муджахидините, а после са ги прехвърлили в Пакистан. Не знам как е завършило всичко, защото скоро след това ме прехвърлиха в Сахалин. Там служих до излизането си в заслужен отдих. Заинтересува ли ви тази история, колега?
— Защо сте дошли с нея при господин Мамаев?
— Той си знае — отвърна Иванов и хитро намигна на Мамаев. — И вие знаете.
— Какво знаем, си е наша работа. Зададох ви въпрос. И искам да чуя отговор.
— Моля, господин Тюрин. Както виждате, аз не съм богат човек, нямам много развлечения. Едно от тях е, че обичам да поседя в съдебната зала. Както ние, юристите, казваме: на процеса. Някой обича телевизия, някой театър, а за мен интересният процес е по-хубав от всякакъв сериал. В театъра и по телевизията — глупости и измислици, а в съда е животът. Живея близо до Таганския съд. Десет минути пешачката, и съм на театър. И което е характерно — на първия ред и абсолютно безплатно. И веднъж, преди две години, попаднах на забележително интересен процес. Съдеха наемен убиец, подготвял покушение срещу господин Мамаев. Разбрахте ли за кой убиец говоря? Да, колега, за Калмиков. Същия Калмиков, когото аз навремето бях осъдил на смърт. Разбира се, не го знаех по физиономия, но помнех фамилията. Майор, „афганец“. Малко, бащино име. Всичко съвпадаше. Отначало исках да съобщя където трябва, но да ви кажа честно, уплаших се. Тая мафия сега е навсякъде. Кой ще ме защити? Премълчах си. Още повече че той получи шест години. Нека си лежи, помислих си, не ми е работа. Но наскоро прочетох във вестника дискусия за амнистията. И научих, че пускат всички, които имат някаква награда. В една от статиите се споменаваше наемният убиец К. Фамилията не беше изписана, но веднага се сетих за кого става дума. И си помислих, че на господин Мамаев ще му е неприятно да знае, че човекът, който е искал да го убие, се разхожда спокойно на свобода. Не беше лесно да попадна при господин Мамаев. Почти седмица дежурих край офиса. Но все пак успях да пробия, защото проявих търпение и настойчивост. Надявам се, господин Мамаев не съжалява, че ми е отделил от скъпоценното си време.
— Какво ще кажеш, Тюрин? — попита Мамаев.
— Кога е било заседанието на военния съд? Дата, месец, година?
— Както вече докладвах на господин Мамаев, това беше на шестнадесети декември осемдесет и четвърта година.
— Документи има ли?
— Да, имам копия от всички документи.
— Покажете ги.
— Непременно. Когато му дойде времето. А засега вижте това. — Иванов измъкна от папката изписан на ръка лист и го подаде на Мамаев. — Това е от присъдата. Както ние, юристите, казваме: резолютивната част.
Мамаев хвърли едно око на листа и го подаде на Тюрин.
— Менте — оцени Тюрин, след като го прочете. — Няма нито фамилии, нито регистрационни номера.