— Избърши си задника с твоите бумаги! — посъветва го Тюрин. — Изчезвай!
— Добре, сто. Сто хиляди. Само сто хиляди! А вие ще си откраднете още!
— Не мога повече! — каза Тюрин и се разхили.
— Какво смешно има? — мрачно се поинтересува Мамаев.
— Извинявай. Нерви. Това ми е от нервите. Сега ще пийна малко минерална водичка. Край. Мълча.
— Съгласен ли сте, господин Мамаев? — плахо попита Иванов. — Само сто хиляди.
Мамаев помисли малко и предложи:
— Десет хиляди.
— Съгласен — побърза да кимне посетителят.
— Рубли.
— Господин Мамаев!
— „Не“ ли значи това?
— Даже за зъбите няма да ми стигнат!
— Извикай охраната, Тюрин. Да го изхвърлят.
— Съгласен! Господин Мамаев, съгласен съм!
— Отивай за документите. Като ги донесеш, ще си получиш парите.
— Отивам, вече тръгнах. Не бихте ли могли да ми дадете кола? Или малко пари за такси? Тогава ще се върна по-бързо.
— Аз ще го закарам — реши Тюрин. — Хайде, тръгвай, колега. Както ние, юристите, казваме: с личните вещи.
На прага Мамаев задържа Тюрин. След като изчака гостът да излезе, заповяда:
— Ако документите си струват, дай му два бона. Долари. Да не ми се мярка повече.
— И един му стига.
— Два — повтори Мамаев. — Голяма работа, аз ще си открадна още.
IV
Документите си струваха. Протоколът от съдебното заседание и присъдата заемаха изцяло една тетрадка с листове на квадратчета. Листовете се бяха степали, текстът беше избледнял, крайчетата на страниците — пожълтели. Нямаше никакво съмнение, че записките са направени преди почти двадесет години.
Заседанието на военния съд се беше състояло на 16 декември 1984 година в Кандахар.
— Проблемът е свален — с облекчение заключи Мамаев. — Русия е правоприемничка на СССР. Смъртната присъда остава в сила. Той е лишен от всички награди. Значи няма никакво право на амнистия.
Тюрин не споделяше оптимизма му.
— Докато не получим истинското дело, проблемът остава.
— Ще го получим. А засега и това стига. За да бъде обявен за издирване, стига.
— Не стига, Петрович. При кого ще отидеш с това?
— Знам при кого.
— И какво ще ти каже той? „Дай ми основания. Дай ми истинските документи, тогава ще обявя, ако щеш, и операция «Залавяне» по цялата страна.“ Това ще ти каже. Ами ако не се намери архивното дело? Направо ще му свалят пагоните!
— Как може да не се намери? — възмути се Мамаев.
— Смъртна присъда! Такива дела се съхраняват вечно!
Но Тюрин се оказа прав. Милиционерският генерал, който беше много задължен на Мамаев, пъшкаше, мънкаше, биеше се в гърдите, кълнеше се във вечна дружба, но категорично отказа да обяви Калмиков за федерално издирване.
— Дай ми присъдата на военния съд, истинската — почти буквално повтори той думите на Тюрин. — Има ли го на хартия — всички ще изправя на нокти. Без нея не мога.
Мамаев заповяда на Тюрин да събере най-добрите си хора и да се заеме с архивите на Военната колегия:
— Зарежи всичко друго! Всичко! С носа си рови, но не се връщай без документите!
— Ще ги намерим, Петрович — увери го Тюрин. — Ако ги има, ще ги открием.
„Ако ги има.“ Уговорката не се хареса на Мамаев. Но той разбираше, че и тук Тюрин може да излезе прав. Няма спор, такива дела трябва да се съхраняват за вечни времена. Но „трябва“ още от съветско време се разбираше като „иска ни се“. „Продавачът трябва да е вежлив с клиента.“ „Икономиката трябва да е икономична.“ „Иска ни се продавачът да е вежлив с клиента“. „Иска ни се икономиката да е икономична.“
Дявол знае какво може да се е случило с тези архиви за петнайсет години!
Мамаев приемаше посетители, вършеше си работата, но от главата му не излизаше: ами ако архивите са изчезнали? Може да е станало как ли не? И в самия Афганистан. И в хаоса около извеждането на нашите войски. А и после — по време на безкрайните постсъветски пертурбации.
Като се прибра вкъщи, той седна пред телевизора, но разбра, че не е в състояние да гледа пърхането на политиците на екрана. А когато се появи и президентът Путин, ядосано угаси телевизора и отиде в кабинета си. Докато вадеше от барчето бутилка „Хенеси“, си помисли, че не бива да пие, докато не се изяснят нещата. Но все пак пи, без да усети нито вкуса, нито градуса на коняка. Наля си пак. Походи из кабинета и най-после се реши — набра номера на мобилния телефон на Пастухов. Никак не му се искаше да се обажда, но трябваше. Не биваше да пренебрегва дори най-слабата възможност да си изясни ситуацията.