Изчезнал безследно

— Слушам — прозвуча в слушалката кой знае защо неясният глас на Пастухов.

— Добър вечер, Сергей Сергеевич. Мамаев е.

— Минутка, господин Мамаев, сега ще си доям хапката.

В слушалката нещо звънна — метално или стъклено. Чуваше се шум от разговори, после ги заглуши музика.

— Извинете — пак се чу гласът на Пастухов. — Слушам ви.

— Не може ли да намалите музиката? — вежливо помоли Мамаев.

— Не. Това е джазът на Гаранян. Аз съм при китайския летец Джао Джа. Има такъв…

— Ресторант! — раздразнено го прекъсна Мамаев. — Знам, че е ресторант! Какво, по дяволите, правите там?!

— Не разбирам тона ви — учуди се Пастухов. — Но щом толкова ви интересува… Вечерям тук с една мила дама. С Галина Ивановна Сомова, бившата жена на Калмиков. Ядем някакви червейчета. Името е непонятно, видът им подозрителен, обаче вкусът е страхотен. Сега ще изляза във фоайето. Ето, тук е тихо. На какво се дължи обаждането ви?

— Научихте ли нещо за Калмиков?

— Може би.

— Какво?

— Странен въпрос. Нашият договор е прекратен. А отношенията ни не са толкова приятелски, че да си бъбрим вечер за общи познати.

— Аз не бях прав. Моля за извинение. Поразгорещих се. Петте хиляди долара аванс ще бъдат преведени в сметката на центъра на доктор Перегудов утре сутринта.

— Двадесет, господин Мамаев — поправи го Пастухов.

— Какво двадесет?

— Двадесет хиляди долара. Цената на договора нарасна. И никакви аванси. Всичко кеш.

— Не е ли твърде яко?

— Законите на пазара. Всяка стока струва толкова, за колкото може да се продаде.

— А ако не я купя?

— Като има стока, ще се намери и купувач. И кой знае защо ми се струва, че този купувач няма да се пазари.

Червендалестото лице на Мамаев потъмня от ярост. Ама че гадина! Обижда го в пряк текст! И от това, че Пастухов говореше вежливо, със спокоен и делови тон, обидата беше още по-оскърбителна. Но Мамаев се сдържа. Не беше в положение да се впряга от дреболии.

— Съгласен съм, двадесет — каза той след кратко забавяне. — Какво научихте?

— Ще поговорим за това, когато доктор Перегудов ми съобщи, че парите са получени.

— Ще се получат утре сутринта.

— Тогава ще поговорим.

— Не ми ли вярвате?

— Разбира се, че не. Вие не сте надежден партньор, господин Мамаев. Днес сте в едно настроение, утре в друго.

— Това, което научихте за Калмиков, важно ли е? Това поне можете ли да ми кажете?

— Засега мога да ви кажа само едно. Но не мисля, че ще ви зарадва.

— Давайте — изръмжа Мамаев. — Няма да припадна.

— Направили сте много голяма грешка, когато сте го избрали за ролята на килъра. Огромна, господин Мамаев.

В слушалката се чуха сигналите за „свободно“. Мамаев захвърли слушалката върху телефона, изпи на една глътка чашата с „Хенеси“ и излезе на ложата, палейки в движение цигара.

И застина.

Прозорецът на шестия етаж в насрещната стара сграда, третият отдясно, светеше.

Шеста глава Изчезнал безследно

I

Тя каза:

— Той се е родил под черна звезда. Знаете ли, че родителите му са загинали по време на ташкентското земетресение?

— Знам — отговорих аз.

— Откъде?

— Видях досието му в архива на Министерството на отбраната.

Тя каза:

— Когато станало това, той бил на десет години. Семейството им било голямо. Баща му бил евакуиран от Москва по време на войната, работел във военен завод. В Ташкент се оженил за момиче от узбекско семейство. Той имал трима братя и две сестри. И за една нощ останал сирак. Женен ли сте?

— Да.

— Имате ли деца?

— Дъщеря, на седем години. И син. Той още е бебе.

Тя каза:

— След тази нощ той започнал да вижда в тъмното.

— Да вижда в тъмното? — учудих се аз.

— Да. И слухът му станал като на прилеп. Вие изневерявали ли сте на жена си?

— Не.

— Никога?

— Никога.

— Защо?