През цялата вечер тя така и не нарече Калмиков нито по име, нито по фамилия. Говореше „за него“, „на него“, „с него“. „Той“. Понякога ми се струваше, че го произнася с главна буква.
Стоях на вратата на залата и гледах как на масичката под меката светлина на китайската пагода седи и разсеяно върти в ръка дървена пръчица за хранене деветнадесетгодишната студентка от педагогическия институт, която имала нещастието да обикне човек, роден под черна звезда.
Или щастието.
Върнах се на масата. Тя попита:
— Обичате ли жена си?
— Да.
— Казвате ли й го?
— Е, понякога.
— Не — въздъхна тя. — Глупак сте, Сергей. Всички мъже са глупаци. За това трябва да се говори всеки ден. Сутрин и вечер. Да се повтаря като молитва.
— Той повтаряше ли?
— Да. Само че невинаги на глас. За последен път ми го каза през онази страшна нощ. Извика го. Той вече беше с шлем и костюм — някакъв специален. Качваше се по стълбичката, сложена до самолета. Летецът вече беше в кабината и му махаше, припираше го. Но той скочи долу и ми каза: „Обичам те. Каквото и да стане, помни това!“ Двигателите ревяха, но аз го чух. После той отлетя. Като ракета. И се превърна в звезда.
— Той?
— Самолетът. Хайде да си тръгваме, Сергей. Благодаря за вечерята. Тук е хубаво. И червейчетата бяха вкусни. Ще поговорим. Вие имате въпроси. Аз ще отговоря. А сега да си тръгваме.
II
Тя мълча през целия път. Аз също си мълчах, макар въпросите да шаваха у мен като китайските червейчета в стомаха ми.
Когато се приближихме до блока й в Соколники, вече тъмнееше. На приземния етаж светеха витрините на супермаркет. Паркингът беше претъпкан с коли. Между тях сновяха млади бизнесмени: помагаха да се прехвърлят покупките от количките в багажниците, събираха и връщаха в супермаркета кошниците и количките, бършеха стъклата и фаровете. Аз паркирах колата си под една лампа. Веднага изникна някакъв тарикат с обърната назад бейзболка, ловко отвори вратата на Галина и придържайки я за лакътя, й помогна да слезе от високата стъпенка. После заобиколи бързо джипа и жизнерадостно предложи:
— Ще пазим ли джипа, шефе? Такава красива кола! Ама без гуми няма да върви!
След като получи от мен десетачка, пожела на господата приятна вечер и тихо каза „Той е тук“. И изчезна. Сякаш изобщо не го е имало. Така можеше да изчезва само Мухата.
И това си беше Мухата.
— Вървете след мен — каза тя.
Минахме през тъмния вътрешен двор към гаражите, построени до висока бетонна ограда, отделяща жилищните квартали от парка. Между гаражите имаше проход. Старателно пробита дупка в оградата даваше на живеещите в околните блокове големи удобства за разходка в парка с деца и кучета. Сега чакълената алейка, осветена от редки лампи, беше пуста. Градският шум изчезна, под краката ни шумоляха нападалите листа.
— Искахте да ме питате за нещо. Питайте — каза тя.
— Самолетът — казах. — Що за самолет беше?
— Ох, не знам. Някакъв черен, страшен. Стоеше в отделен хангар, пред него имаше три КПП. От летището вкъщи ме върна един полковник. Той каза, че бил свръхзвуков изтребител-прехващач от четвърто поколение. Но аз трябвало да забравя за това.
— От кое летище?
— Представа нямам. Някакво военно летище. Пътувахме натам първо по Ленински проспект, после по Киевското шосе. Мислех, че отиваме във Внуково, но го отминахме.
— Кубинка?
— Може би.
— Вие казахте: „В онази страшна нощ.“ Защо страшна?
— Защото през онази нощ го видях за последен път. Вечерта бяхме в Болшой театър на „Дама пика“. Кой знае защо ми беше някак особено. Вкъщи той каза: „Какво ти е? Сега всичко ще бъде наред.“ Видях го отново след четиринадесет години. На процеса. Не ме разпитвайте повече, Сергей. Не е нужно. Моля ви. Пожалете ме.
Тя помълча малко и каза:
— Не! Питайте. Питайте за него. С никого не говоря за него. Не мога да говоря за него с мъжа си. Не мога да говоря за него със сина си. А искам да говоря. Искам да говоря за него безкрайно! Е? Какво мълчите? Питайте!
— Кога отлетя той?
— На петнадесети декември осемдесет и четвърта година.
Застанах нащрек. В досието му пишеше: „15 декември 1984 година — изчезнал безследно.“
— Точно ли помните?
— Как няма да помня! Той се върна от Афганистан след три години. Каза: край, командировката му е приключила. За това време не си дойде нито веднъж, не изпрати нито едно писмо. От време на време ми се обаждаха по телефона, предаваха ми поздрави и казваха, че с него всичко е наред. Понякога звънеше генерал Лазарев, понякога някой друг. Аз питах къде е той. Отговаряха ми: на задача. И ето че той се върна. Дадоха му голяма отпуска, възстановиха го в академията. Той каза, че сега ще бъдем през цялото време заедно. Какво щастие беше. Дори се боях да се радвам, за да не го урочасам. Молех се. Как мислите, Сергей, има ли Бог?