— Има — казах аз.
— Не! — рязко възрази тя. — В един часа през нощта на петнадесети декември на вратата се звънна. Аз отворих. Отпред стояха двама млади полковници. Единият каза: пакет за майор Калмиков. Поканих ги в хола. Те отказаха. Той излезе. После се върна и каза: „Трябва да летя. Облечи се, ще ме изпратиш.“ Долу пред входа чакаше черна волга с антени. Полковникът каза: „Сбогувайте се тук.“ Той каза: „Тя ще ме изпрати.“ Полковникът възрази: „Не е разрешено.“ Той повтори: „Тя ще ме изпрати или ще ме закарате в ареста.“ Те се предадоха. Пред нас вървеше волга на военната автоинспекция със сирена и мигащи лампи на покрива, отзад някаква черна волга също с мигащи лампи. Самолетът вече чакаше. Това е всичко. След няколко дни ми прилоша. Лекарят каза, че съм бременна. Родих син. Той много искаше син. Но дори не го видя, защото изчезна безследно. Той така и не го видя. А вие казвате, че има Бог!
— Видял го е — казах. — Той е идвал тук, до вашия блок, и ви е гледал отдалеч. Вас и сина ви. Стоял е край блока и ви е гледал.
— Аз чувствах — каза тя. — Чувствах, че става нещо. Не разбирах какво. Той в Москва ли е?
— Да. Пуснали са го от лагера преди две седмици. Не се ли е обаждал по телефона?
— Не. Той няма да се обади. След процеса поисках свиждане с него. Разрешиха ми, но той отказа. Исках да отида при него в лагера. Написах му. Той не отговори. Пратих още две писма, и двете с обратни разписки. Писмата бяха стигнали, но той пак не отговори. Разбрах, че не иска да ме вижда.
— Не е искал да го виждате зад решетките.
— Не, Сергей, не е толкова просто. Юра ходи при него в колонията. Разбрах, че е ходил. Но така и не ми разправи нищо. Каза: „Имаме деца, хайде да живеем заради тях.“
— Вашият син нарича ли го „татко“?
— Не. Чичо Юра. Игнат мисли, че баща му е загинал в Афганистан. Юра го обича. Игнат също го обича. Юра много иска Игнат да му вика „татко“. Но не настоява, дори не го казва. А какво да кажеш? Тук само сърцето има думата.
Алеята свърши. В просвета между дърветата се плъзгаха фаровете на колите по някаква соколническа пряка. Над тъмния масив на парка светеше заревото на градските светлини. Влажната вечерна свежест натежаваше върху листата на кленовете и липите, те се откъсваха и безшумно падаха на земята.
— Хайде да се връщаме — каза тя. — Ние с него често се разхождахме из Соколники. Обичам това място. Тук съм израсла. Затова и той се е разпоредил да купят апартамент в Соколники.
Спрях и внимателно я изгледах.
— Какво има? — попита тя. — Защо ме гледате така?
— Според мен вие не разбирате какво казахте. Вярвате ли, че той се е съгласил на убийство, за да ви купи апартамент?
— Не искам да го вярвам. Но вече не знам на какво да вярвам. Вече нищо не знам. Мислех, че всичко страшно в живота ми е отминало. Но всичко се връща. Някаква кошмарна безизходица. Кошмарна, черна.
— Няма безизходни положения, Галя — споделих с нея жизнения си опит. — От всяка ситуация има изход.
— Какъв? — бързо попита тя. — Сега какъв? Всичко това е дяволщина. Да, дяволщина — ето какво е! Как мислите, Сергей, ако върнем този апартамент и се приберем в нашата комуналка, нещо ще се оправи ли?
— На кого ще дадете апартамента? — не разбрах аз.
— Не знам. На когото и да е. Ако ще на самия дявол.
— За първи път чувам, че от дявола се откупуват с апартамент. Галина Ивановна, на какво учите децата? От дявола се откупуват с душата си!
— Аз съм съгласна — тихо каза тя.
— На какво сте съгласна?
— Съгласна съм да дам душата си на дявола. Само нека на него да му е добре.
— Вие сериозно ли говорите?
— Да.
— Много сериозно?
— Да, Сергей, много.
— Добре — казах. — Ще му предам.
— Какво ще предадете?
— Предложението ви.
— На кого?
— Как на кого? На дявола.
— А вие…
— Ами да. Отдавна се знаем. Още от Чечня. Аз все му викам: „Как си бе, козел?“ А той се обижда.