— О, Господи! — каза тя и се засмя. — Сергей! Ама сте и вие!… Господи, как ме разсмяхте!
— И това е изход от безизходните ситуации. Не най-добрият, Галя. Но не и най-лошият.
— Помогнете му — помоли тя. — Ако можете.
— Ще опитам — обещах аз. — А ако не мога, ще го разсмея.
Изпратих я до входа и се върнах при джипа. И едва успях да отворя вратата, когато иззад блока изфуча червен запорожец, пуснал дългите фарове, и спря пред джипа ми. Фаровете угаснаха. От запорожеца излезе Юрий Сомов и се приближи до мен.
— А сега, младеж, чуй ме — каза той. — Не знам кой си и какво искаш от нас. Ние сме семейство. Аз заради семейството си ще ти прегриза гърлото. А на него предай: нека се държи по-далеч от нас. Ходих при него в колонията. Попитах го как ще живеем нататък? Той каза: връщай се, тя ще те приеме, а аз ще се махна. Така каза: живейте си както досега. Забравете за мен, аз съм безследно изчезнал, няма ме. А щом като е изчезнал, няма какво да се мярка тук! Тя се наплака заради него. Девет години. Девет години го чакаше и плачеше нощем. Стига! Така му кажи!
Запорожецът изрева, изстреля струя черен пушек и изфуча към гаражите. Аз седнах в колата си, сложих ръце върху арматурното табло като при командата „Горе ръцете! Не мърдай!“ и помолих, без да се оглеждам:
— Само без фокуси, Калмиков. Нямам оръжие, нито ти мисля злото. В Мурманск не те дебнехме, а те охранявахме. Чу какво каза Сомов. Чу и за какво говорих с Галина. В ресторанта говорехме за същото, за теб. Не се натискам да ти помагам, не ти е нужно. Не мога и да те разсмея. Но мога да ти помогна да разбереш какво се случи с теб. Ти знаеш нещо, ние също знаем нещо. Заедно можем да разберем всичко.
Млъкнах. Отзад беше тихо. Реших, че може да продължа:
— Не съм човекът, който да те учи как да живееш. Ще ти кажа само едно: върнал си се в страна, за която не знаеш нищо. Изхвърлиха те като бита карта. Продължават да те работят. Това устройва ли те? Тогава излизай от колата, а аз ще се прибера вкъщи. Ако не — седни нормално, за да виждам лицето ти.
Едва-едва изскърцаха пружините на седалката. В огледалото за задно виждане се появиха очертанията на глава. Не можех да го разгледам — пречеше ми светлината на уличната лампа в задното стъкло.
— Така е по-добре — казах. — Днес няма да говорим. Трябва да получа още малко допълнителна информация, тогава ще го обсъдим. А сега ще те закарам там, където никой няма да те търси. При мен, в Затопино. Не бива да оставаш в Москва. Ако не днес, утре ще те обявят за федерално издирване, всеки милиционер ще има снимката ти. Не искаш ли да попиташ защо?
— Защо? — попита той.
— Защото на шестнадесети декември осемдесет и четвърта година военният съд в Кандахар те е разжалвал, лишил те е от всички награди и задочно те е осъдил на смърт. Знаеше ли го?
— Да, знаех.
— Присъдата не е отменена. И това ли знаеше?
— Не.
— Сега знаеш.
Пристигнахме в Затопино в два часа през нощта. Олга не спеше. Тя излезе при нас, поздрави, каза, че вечерята е в микровълновата, и веднага се върна в детската стая. Напоследък не си доспиваше, синът боледуваше, имаше температура, капризничеше. Калмиков отказа вечерята. Предложих да му постеля да спи на втория недостроен етаж или в банята. Той избра банята.
Седях в кухнята, пиех чай и се опитвах да разбера какво всъщност стана днес. Случи се нещо много значително. Баналната от гледна точка на днешното време интрига въпреки цялата й неясна вътрешна хитрост, в която беше въвлечен Калмиков, а заедно с него и ние, придоби многоизмерност, в нея се откри неочаквана дълбочина. Може би опасна.
Излезе Олга и приседна до масата. Лицето й беше уморено и сякаш учудено.
— Какъв странен човек — каза тя. — Кой е той?
И аз бих искал да зная. Но не й казах това, а попитах на свой ред:
— Защо ти изглежда странен?
— Кучетата не го залаяха. А те винаги лаят външен човек.
— Наистина — бях принуден да се съглася.
— И още нещо. Той заспа.
— Кой?
— Сергей Сергеевич-младши, кой! И температурата му изчезна.
Отидох в детската. Сергей Сергеевич-младши къртеше и премляскваше.
— Е? — попита Олга. — Убеди ли се?
— Обичам те — казах аз.
— Ето! И това! Кога си ми го казвал за последен път? Само че честно!
— Не помня.
— А аз помня. Нека той да поживее при нас по-дълго.
— Той какво общо има?