— Помня го. Но не помня да съм му давал адреса си.
— Научил го е по своите канали. Сега е началник на оперативния отдел в Управлението за планиране на специални мероприятия. Предупреди ме, че ще поискате да проверите думите ми. Да ви дам ли телефона му?
— Не си правете труда — промърмори Лазарев и стана.
Отсъства около петнадесет минути. Когато се върна, погледът му вече не беше така режещ.
— Всичко е точно — каза той и ми върна картата. — С какво се занимава вашата фирма?
— Охраняваме тези, които ни наемат. Изпълняваме конфиденциални поръчки.
— Следите шавливи жени?
— Досега не се е налагало, но защо не?
— Доживяхме. Капитан от спецназ рови в чужди чаршафи. Защо ви интересува майор Калмиков?
— Преди известно време ни наеха да го охраняваме.
— Вас? Наели са ви? Да охранявате? Него? — попита дума по дума Лазарев с такъв вид, сякаш му бях съобщил нещо абсолютно невероятно.
— Това беше само предпазна мярка — обясних аз.
— Преди колко време?
— Около две седмици.
— По-точно?
— От дванадесети до петнадесети септември.
— Голубков знае ли защо ме търсите?
— Не — честно отговорих аз. — Той е зает човек. Не исках да го товаря с проблемите си.
— Омитай се, момче — с равен глас заповяда Лазарев. — Ако Голубков не беше казал, че си свой, щях да извикам патрула. И с теб щяха да се разправят контра разузнавачите. Край. Свободен си.
— Както кажете, господин генерал-лейтенант — обезкуражено измърморих аз. — Но…
— Другарю генерал-лейтенант! — отсече Лазарев.
— Моля да ме извините, другарю генерал-лейтенант. Не исках да ви обидя. Но би ми било по-лесно да живея, ако знам какво предизвика гнева ви.
Той ме изгледа с побелели от омраза очи:
— Това, кучи сине, че не си могъл да охраняваш никакъв майор Калмиков преди две седмици! Майор Калмиков беше разстрелян в Пешавар от контраразузнаването на Ахмед хан през ноември осемдесет и осма година! След три месеца изтезания! След три месеца такива изтезания, каквито на теб, пале, няма да ти се присънят и в кошмар! Той загина като герой! Беше ми като син. Като роден син ми беше! Изгорили го в негасена вар. А сега се махай.
Голубков ме предупреди преди срещата с Лазарев да не би дори от вежливост да взема да разпитвам за семейството му. Той имал двама синове, и двамата офицери. По-големият загинал в Кабул при щурма на двореца на Амин. По-малкият изгорял в бетеер в Грозни през 1995 година. Жена му не издържала този удар, обесила се, а самият Лазарев подал оставка и оттогава живеел като отшелник.
Изчаках генерал-лейтенантът малко да се поуспокои и извадих от джоба си снимка на Калмиков, направена в Лефортово след арестуването му. С тази снимка от следственото дело ни снабди президентът на Народна банка Буров, когато ни изпращаше в Мурманск. За всеки случай. Да не объркаме Калмиков с някой друг.
— Погледнете тази снимка, другарю генерал-лейтенант — предложих аз.
— Върви си, момче — без да обръща глава, помоли той.
— Ще си вървя — обещах. — Но първо я погледнете.
Той неохотно, само за да се отърве от мен, хвърли поглед към снимката и веднага я сграбчи, впи очи в нея.
— Той ли е? — попитах, макар че вече нямаше нужда.
— Кога? Кога е направена тази снимка?
— Там пише.
— Деветдесет и осма година — прочете той. — Какво значи това?
— Това значи, че сте прибързали да го погребвате. Откъде научихте, че е разстрелян?
— Агентурата донесе.
— И вие повярвахте?
— Ние проверихме донесението по всички канали! Тая снимка е фалшификат!
— Не, другарю генерал-лейтенант, не е фалшификат — възразих. — Направена е в следствения арест „Лефортово“. Преди две години майор Калмиков беше осъден на шест години при строг режим като наемен убиец.
— Майор Калмиков не би могъл да бъде наемен убиец!
— Не съм казал, че е. Казах само, че беше осъден като наемен убиец. За процеса срещу него имаше дори предаване по телевизията…
— Той сега…
— Да, жив е. Жив и на свобода. Но няма да остане дълго на свобода, ако не поискате да отговорите на въпросите ми.
— Зависи какви са.
— Какво е станало на четиринадесети декември осемдесет и четвърта година на съветското военно летище край Кандахар?
Генералът впи изпитателен поглед в очите ми, сякаш се опитваше да разбере откъде знам. Не разбра, но и не попита. Задейства се професионалният рефлекс. Беше свикнал, че никой и никога не отговаря направо на директни въпроси. Но на моя въпрос трябваше да отговори. Той отвърна: