А каква е тая странна история с изчезването от компютъра на счетоводството на данните за превеждането на седемдесетте хиляди долара за апартамента на жената на Калмиков? Ясно, че фирмите гледат да не си обявяват приходите, за да избегнат данъците. Но тогава е резонно всички разплащания да се правят кеш.
Единствената достоверна информация, която получихме, потвърждаваше догадката ми, че Мамаев сам е „поръчал“ себе си. На заснетия от Боцмана видеозапис Калмиков разпозна човека, който идвал в рехабилитационния център и му предложил да направи одит на сигурността. Това се оказа шофьорът на Мамаев, на когото обърнах внимание в селището на „новите руснаци“ на Осетра: неприятен тип, приличащ на недорасъл хлапак. Бандитската му същност не можеха да прикрият нито скъпите, сякаш свалени от някой друг дрехи, нито черният „Мерцедес 600“, зад чийто волан седеше с такъв вид, сякаш току-що е задигнал колата.
Той бе попаднал случайно в кадъра. От снобизъм, всъщност доста странен за съветски хора, възпитани уж с идеите за социално равенство, ние не го включвахме в кръга на най-близките сътрудници на Мамаев. Всъщност кой обръща изобщо внимание на прислугата? Калмиков не го разпозна веднага. Чак когато цялата видеокасета беше превъртяна няколко пъти и Калмиков не разпозна поръчителя в никого от солидните господа, ръководни служители на компанията „Интертръст“, той за малко се замисли и помоли да превъртим отново кадрите с шофьора, като намалим яркостта почти до нула. На екрана се замяркаха смътни силуети. Чак след това Калмиков уверено каза:
— Този!
Гледахме видеозаписите, направени от Боцмана, на втория етаж на къщата ми в Затопино. Отдавна бях сложил дограмата и дюшемето, но за другото все не ми оставаше време. Тук имаше стара дървена маса на магарета и две дървени пейки, останали още от прадядо ми. До стената бяха сложени сгъваемите легла, на които спяха момчетата, когато идваха при мен. Тук домъкнах комбинирания с видео телевизор, за да се отърва от разпитването на моята любознателна дъщеря Настьона що за кино гледаме. Тя беше във възрастта, когато детето непрекъснато има усещането, че възрастните крият нещо от него, нещо адски интересно. И върви доказвай, че този филм изобщо няма да й е интересен.
Но филмът беше интересен за нас. Той ни донесе още едно неочаквано откритие. Касетата, заснета от Боцмана край централния вход на Народна банка, аз превъртях на Калмиков без никаква определена цел заедно със записите на хората от обкръжението на Мамаев. Но още щом в кадъра се появи слизащият по мраморното стълбище към черния пиратски джип „Линкълн Навигатор“ дълъг и кльощав като овчарски прът човек с юнашки засукани мустачки и нахални, весело опулени очи, Калмиков каза:
— Стоп.
Спрях кадъра.
— Кой е този? — попита той.
— Познаваш ли го?
— Той идва при мен в колонията.
Направо застинах.
— Той — е идвал — при теб — в колонията?
— Да.
— Защо?
Калмиков не отговори.
Много трудно беше да се общува с него. Вече четвърти ден живееше при мен в Затопино, но така и не бяхме си поговорили обстойно. Той изобщо беше мълчалив по природа човек, а при всеки опит да се подхване разговор за миналото му, се затваряше в себе си и на сухото му лице се появяваше безстрастно изражение. Дори когато споменах, че съм се срещнал с генерал-лейтенант Лазарев, той изобщо не реагира. Сякаш не го чу. Не поиска да чуе.
Неговото присъствие създаде в къщата някаква странна атмосфера, сякаш едновременно празнична и тревожна. Само да излезеше сутрин от дървената къщичка на банята, където нощуваше, и двете ми кучета, яки московски стражеви, хукваха към него и лягаха по гръб — висш знак за кучешко доверие. Настьона се мъкнеше като ремарке след него из двора и къщата, учеше го на компютърни игри, дори му дрънкаше на пианото, което не можеше да понася, и сядаше да се упражнява само след заплахите на Олга да разбие компютъра. Само се чуваше: „Чичо Костя, чичо Костя, а къде е чичо Костя?“
През деня той нахлузваше гумените ботуши и старата ватенка и отиваше в гората, а вечер се връщаше с кошница гъби. Не познаваше гъбите, береше наред. Олга ги сортираше, изхвърляше отровните, обясняваше му кои са ядливи. Той я слушаше с разсеяна усмивка, на другия ден кошницата отново беше пълна с отровни гъби. Събираше гъбите механично — както човек върши някаква работа, за да се разсее.
Когато в къщата имаше само свои хора, той се отпускаше. Но появеше ми се някой външен, веднага се затваряше и гледаше да се измъкне. Дори когато идваха момчетата. Търпеше присъствието им, защото те бяха мои приятели и най-важното за него — приятели на Док. При първата среща Артиста, привикнал на свободното общуване между нас, весело го попита: