— Старче, с какво ги наплаши ония двамата в хълмовете? Така че да гушнат китката?
— Не разбирам за какво говориш? — сухо отвърна Калмиков.
— Ама ти си им видял сметката!
— Не разбирам — повтори той. — На никого нищо не съм правил. Всеки човек носи своята смърт в себе си. Говорете си, няма да ви преча — добави той и се махна.
— Какво му става? — озадачено попита Артиста. — Да не съм изтърсил нещо не както трябва?
— Той е обърнал към нас добрата страна на душата си — ми каза същата вечер Олга. — Не завиждам на този, към когото обърне злата страна. Кой знае защо имам чувството, че там е ад.
И аз имах това чувство.
Вече бях свикнал, че Калмиков казва само това, което смята за нужно да каже. По-нататъшното разпитване, дори в най-предпазлива форма, го правеше безстрастен, хладен, готов на враждебно отношение. Но този път нямах намерение да отстъпвам.
— Слушай — казах му. — Не ти се навирам в душата. Ти не искаш да знаеш какво ми разказа генерал-лейтенант Лазарев. Това си е твое право, макар че той ми разказа много неща, които не знаеш. Но сега ти задавам въпроси по работата. Не искаш ли да разбереш какво се е случило с теб?
— Да.
— Ами тогава помагай, а не се дръж като сфинкс! В края на краищата това е много по-нужно на теб, отколкото на нас!
— На вас защо ви е?
— Не знам — честно отвърнах аз. — Не сме свикнали да захвърляме своите в беда.
— Аз не съм свой за теб — безстрастно, отчуждено, почти високомерно каза той.
И това негово високомерие ме вбеси.
— Всичко ли каза? Тогава ме чуй. Док половин година не се отделяше от теб. Измъкна те от оня свят. Ти стана свой за него. А значи и за нас. Но ние не ти се натрапваме. Ти каза: всеки човек носи своята смърт в себе си. А аз ще ти кажа друго: всеки човек носи своя живот в себе си. И не само своя. Когато ти се загробваш, предаваш всички, които са свързани с теб. Предаваш жена си. Предаваш сина си. Помни го. А сега можеш да станеш и да си тръгнеш. И да правиш каквото искаш.
Той стана. Но не си тръгна. Постоя до прозореца, загледан в оловния блясък на Чесна и жълтата, полегнала трева по брега, и пак се върна на масата. Сложи върху старите дъски големите си силни ръце, погледа ги, сякаш не бяха неговите, а някакъв предмет с неясно предназначение. После кимна сухо:
— Какво искаш да научиш?
Въобще исках да науча защо е идвал при него в колонията лично президентът на Народна банка Буров, но разбрах, че сега може да задам доста по-важен въпрос. И аз го зададох:
— Смяташ ли да убиеш Мамаев?
— Да — каза той, без изобщо да се учуди откъде знам.
— Защо?
— Договор.
— С кого?
— Не е важно.
— Добре, не казвай. Аз и така знам. Хайде от началото. Кога идва при теб този човек? — посочих към екрана, където в нелепа поза, с протегнат над стъпалото щъркелски крак беше застинал президентът на Народна банка.
— Преди половин година. Дойде с вертолет в лагера. Взеха ме от промишлената зона и ме отведоха при началника на колонията. Когато ме вкараха, началникът излезе. Той каза, че е дошъл от Москва, за да говори с мен.
— За какво?
— Каза, че ще има амнистия и ще ме измъкне.
— Представи ли се?
— Не. Каза, че този, който ме е предал, е подставил и него. Затова е заинтересуван да изляза на свобода.
— Какво още каза?
— Показа ми документи. В единия беше написано, че преимуществено право да се разпорежда с апартамента на Галина има банка „Евро Аз“.
— Това е банката на Мамаев — подсказах аз.
— Знам. И във всеки момент могат да й вземат апартамента или да я накарат да плати седемдесет хиляди долара.
— Виж ти какво било!
— Той каза, че е откупил апартамента на Галина. Сега й принадлежи напълно. Показа ми договор. Нотариално заверен, с печати.
— Принадлежи? — уточних аз. — Или ще й принадлежи, след като убиеш Мамаев?
— Попитах. Той каза: принадлежи. Без всякакви условия. Когато се върнах в Москва, проверих всичко. Никой няма никакви права над апартамента. Само тя. Но аз и преди това знаех, че документите са истински.
— Защо?
— Човекът е такъв. От тези, дето играят на едро.