— Това ли е всичко, което ти каза?
— Не. Каза, че иска Мамаев да си получи заслуженото. Но не настоява. Трябва да реша сам. Ако кажа „да“, да пратя телеграма. Когато се върна в Москва.
— И ти прати телеграма. Каква?
— „Договорът ще бъде изпълнен.“ Ден след това до поискване в Централната поща трябваше да има плик за мен. С документи и кредитна карта „Виза“. Разходите за жилище, транспорт, оръжие. И с пейджър, от който ще дойде заповедта.
— Каква?
— „Действайте.“ Ако в течение на двадесет и четири часа не дойде сигнал за отмяна на заповедта, трябва да го направя.
— Изтегли ли пари?
— Да.
— Купи ли оръжие?
— Не ми трябва оръжие.
Той беше прав. Наистина не му трябваше оръжие. Той самият беше оръжие. Прав беше и в оценката на Буров. Такива като Буров винаги играят на едро. Бива си го: зарязал всичките си дела и сам долетял в лагера. Какъв ли е залогът в тая игра?
— Ти не ми каза кой е този човек? — напомни ми Калмиков.
— Сега ще ти кажа — обещах аз. — Това е президентът на Народна банка Игор Сергеевич Буров.
Тук обаче и той се шашна.
— Е? Сега разбра ли какво става? — попитах аз.
— Какво?
— Прекарват те. Първо те е прекарал Мамаев. Сега иска да те прекара Буров. Не знам защо. Знам само едно: използват те.
— Мен са ме прекарвали цял живот. И никой нищо не е давал в замяна. Този човек направи това, което аз не можех. Което никой не направи. Даде апартамент на моите. Ще направя каквото иска.
— Ще убиеш Мамаев?
— Да.
Той така произнесе това „да“, че разбрах: ще го убие. И всичките ми думи са безполезни. Попитах:
— Ако Док ти каже, че не е нужно да го правиш, ще се откажеш ли?
— Не.
— Ако ти го каже жена ти?
Той премълча.
— Синът?
— Недей, момче. Не се опитвай — сухо каза той. — За тях ме няма. За тях аз съм изчезнал безследно през осемдесет и четвърта година.
— Ти не си изчезнал безследно за тях през осемдесет и четвърта — възразих. — И дори не си загинал през осемдесет и осма. За генерал Лазарев си разстрелян през осемдесет и осма, а трупа ти изгорили в негасена вар. А за Галина и Игнат те има. И точно това е проблемът ти.
— Не ме мъчи — враждебно, почти със заплаха повтори той.
— Добре, няма. Само един въпрос. А ако самият Буров отмени заповедта?
— Тогава да.
На стълбите се появи Настьона и тържествуващо се развика:
— Ето къде сте били! Гледате си филм, а аз не бива! Не е честно! — Тя ми подаде мобилния телефон. — Обажда ти се Артиста. Можете да си бърборите колкото искате, но чичо Костя ти го вземам. Той да не е само за теб!
— Идвам — съобщи Артиста. — Чакай ме.
— Има ли новини?
— Има.
— Откри ли пощенския клон?
— И не само това.
— Нямам думи! — възхитих се аз. — Кога успя?
— Изостанал човек си ти, Пастух. Само в деветнадесети век сваляха жените с години. Представяш ли си? Години! А ние вече сме практически в двадесет и първия. Днес и един ден стига да се влюбиш, да се ожениш, да се скарате, да се сдобрите, да си изневерите, да простите изневярата, пак да се скарате, да се помирите и накрая окончателно да се разделите. И дори ще ви остане време да потъгувате за отминалата любов. Чао!
Информацията, с която се беше сдобил умореният наемник, не намали натрупалите се въпроси, а прибави към тях още един. И то много сериозен. Артиста не само беше научил от кой пощенски клон са били изпратени парите за апартамента на Галина Сомова. Той успял да отскочи до Перово, където се намираше този клон, и опитал да изясни кой ги е изпратил. Не разбрал това, защото момичето, което тогава приемало записите, напуснало преди година. Но научил нещо друго, заради което довтаса при мен в Затопино.
Парите бяха преведени на 27 юли 1998 година.
Преведени бяха, когато Калмиков вече от два месеца лежал в Лефортово.
— Нещо си объркал — казах аз. — Това не може да бъде.
— Всичко е абсолютно точно — увери ме Артиста. — Всички данни са преписани от документите.
Слязох в хола, където Настьона терзаеше слуха на Калмиков с „Нотната тетрадка“ на Анна-Магдалена Бах. По-точно, с онова, което успяваше да оцелее в нейното вдъхновено изпълнение.
— Помниш ли кога бяха оформени документите за апартамента на Галина? — попитах аз, след като вежливо пратих Настьона да си отдъхне. — Прокурорът говореше за това на процеса.