— Помня.
— Кога?
— На десети май.
— Точно ли е?
— Да. Защо?
— Нищо. Малки уточнения.
— Мога ли да продължа? — с тон на светска дама попита Настьона.
— Да, разбира се — уверих я и побързах да се омета от хола.
О, нещастна Анна-Магдалена Бах!
— Е? — попита Артиста.
— На десети май.
— Какво излиза тогава? На десети май фирмата е оформила документите за апартамента, а чак през юли е получила парите за него?
— Важно е друго. Тези седемдесет хиляди долара бяха главният коз на обвинението. Ако на процеса се беше изяснило, че парите са преведени чак на двадесет и седми юли, никой прокурор не би могъл да свърже покупката на апартамента с подготовката за убийството.
— И какво значи това? — попита Артиста.
— Според мен има само един човек, който може да го обясни. Ако поиска, естествено.
— Кой?
— Буров.
— Мислиш ли, че ще поиска?
— Зависи как ще го попитаме.
II
Двадесетте хиляди долара, обещани от Мамаев за рехабилитационния център на Док още преди три дни, така и не бяха постъпили в сметката му. Това ми даваше право да използвам събраната за Мамаев информация по свое усмотрение. Така че имаше с какво да отида при Буров.
Звъннах му в офиса веднага след разговора с Артиста и помолих референта да съобщи на господин Буров, че господин Пастухов от фирма „МХ плюс“ моли да го приеме по спешна работа. Той си записа телефона ми и обеща да се обади. Очаквах обаждането с голям интерес. Както и да реагираше на молбата ми Буров, това щеше да подскаже много неща. Той можеше изобщо да не ме приеме. Можеше и да ми определи среща след седмица–две, тъй като работният ден на президента на Народна банка е разграфен по минути.
Референтът се обади след един час и съобщи, че господин Буров ще приеме господин Пастухов в своя офис утре в 8:30 часа.
В 8:15 пристигнах до сградата на Народна банка. Това беше едно от чудовищните съоръжения, издигнали се над покривите на Москва в последните години. По своята амбициозност напълно можеше да съперничи на сградите на „Газпром“ или „Лукойл“. Те сякаш бяха изригнали изпод земната кора под чудовищното налягане на магмата, под бесния натиск на огромните пари. Както застрашителните сталински кули от петдесетте години, както безличните квартали с хрушчовки през шестдесетте, както остъклените кубове на Новия Арбат през Брежнево време, така и сега тези чудовища крещяха, че е дошло ново време — младо, безпощадно, весело, нахално.
И изведнъж нещо ме бодна в сърцето. Тук, на паркинга пред Народна банка, фразата на Калмиков „Той е от тези, които играят на едро“ се изпълни с нов смисъл.
В 8:20 влязох в банката: от сутрешната, набираща луди обороти Москва, се пренесох сред ехтящата пустота на огромното фоайе, в царството на мрамора и тонираното стъкло, в стерилността на кондиционирания въздух, който дишат само посветените, вътрешните хора. На пропуска вече ме чакаше референтът на Буров, безличен млад служител в черен костюм и с черна вратовръзка, посветен. Охранителят в черна униформа, въоръжен с компактен австрийски картечен пистолет „Щайер“, учтиво ме помоли да извадя от джобовете си металните предмети и да мина през арката на скенера. Втори такъв учтиво ме помоли да отворя куфарчето си. Там нямаше нищо, освен стара папка с написани на корицата регистрационни номера и два печата: „Строго секретно“ и „Да се съхранява за вечни времена“. Тази папка ми даде генерал–лейтенант Лазарев след много трудния за него разговор.
— Последвайте ме — предложи референтът.
Скоростният асансьор ни възнесе на неизвестно кой етаж. На изхода от асансьора дежуреха още двама охранители, също с щайери. Референтът ме поведе към приемната, намираща се в дъното на фоайето зад висока двукрила дъбова врата с излъскани до блясък медни дръжки. Но не ме доведе до тези царски врати, а отвори с магнитна карта незабележима врата встрани от тях:
— Моля.
Това беше нещо като пушалня или приемна: с ниска черна масичка върху бял килим, черни кожени кресла и дивани покрай стените. По белите стени висяха старинни гравюри: предимно морски сражения.
— Господин Буров е много зает, бъдете кратък — предупреди ме референтът с такъв тон, с какъвто разговарят с досадни посетители. — Имате дванадесет минути.
— Той има дванадесет минути — отговорих нахално. — А аз имам време от тук до хоризонта.