Той ме изгледа странично като кокошка и се скри зад вратата, която вероятно водеше в кабинета на президента. Очаквах, че ще докладва за мен и ще ме покани да вляза, но вместо това иззад вратата се разнесе висок, сякаш задъхващ се смях, тя се отвори и се появи самият господин Буров с бодро щръкнали, засукани мустачки и ме огледа от висотата на своя ръст с нахални весели очи.
— Добро утро, Сергей Сергеевич. Седете си, не ставайте — проговори той с високо, сякаш насмешливо тенорче и ми протегна ръка, заради което му се наложи да се наведе. — Приятно е да срещнеш в такава сутрин човек, който има време от тук до хоризонта. Забележително. Не мога да го кажа за себе си.
Той беше в пълна парадна униформа — колосана риза с черна папийонка на тънкия врат, само че вместо сако носеше синя кабинетна пижама с атлазени ревери и маншети.
— В колко започва работният ви ден? — поинтересувах се аз.
— В седем и тридесет.
— А кога завършва?
— Ако няма никакви мероприятия, около полунощ.
— Започвам да гледам с оптимизъм на бъдещето на Русия.
Той пак се засмя тъничко, като кудкудякане, и седна в креслото срещу мен, като протегна напред дългите си крака в черни панталони и ги преплете като въжета. Във всеки случай изглеждаше, че при желание може да ги преплете по такъв начин.
— Ще разговаряме тук. Кабинетът е на подслушване, видеокамерите постоянно записват. А тук може да се говори свободно.
— На подслушване и видеозапис? — учудих се аз. — Защо?
— За да може да се анализират после преговорите. Думите носят не повече от петнадесет процента от информацията. Всичко останало е в интонацията, мимиката, жестовете. С това и се занимават моите психолози. Вероятно се учудвате защо ви приех по това време? Сега разбирате защо.
— Не това ме учуди — възразих аз. — Учуди ме друго: че изобщо ме приехте.
— Да кажем, че по този начин изразявам уважението си към вас и към вашите приятели. Уважавам професионалистите. И не искам да си отрежа възможността при нужда пак да се обърна към вас. Но наистина разполагам със съвсем малко време. Затова да започваме. Известно ми е с какви трудности се наложи да се сблъскате при изпълнението на моята поръчка. Жестоко, Сергей Сергеевич. Но съм сигурен, че не сте имали друг изход. И сте в правото си да поискате от мен увеличение на хонорара. Колко?
— Николко. Нямахме никакви трудности.
— Стига, стига, уважаеми господине! Недейте да скромничите!
— Нямахме никакви трудности — повторих аз.
Той присви очи и устни, от което левият му мустак щръкна пиратски и изпитателно ме изгледа:
— Искате да кажете…
— Нищо не искам да кажа — прекъснах го аз. — Само това, което казах. Няма за какво да искаме увеличение на хонорара.
— Интересно. Много, много интересно. Съобщиха ми, че според мурманските следователи причината за смъртта на двамата бандити бил инфаркт. Не бихте ли могли да ми разясните тази загадка?
— Не. Нямаме никакво отношение към това.
— Защо тогава помолихте за среща?
— Искам да ви покажа нещо.
Извадих от куфарчето старата папка. В нея бяха протоколите от заседанието на военния съд, състоял се на 16 декември 1984 година в Кандахар. Буров погледна бегло корицата и бързо прегледа първите страници.
Посъветвах го:
— Започнете от началото.
Той внимателно прочете присъдата на военния съд.
— Не е зле. Откъде го имате?
— Господин Мамаев ни поръча да съберем за Калмиков цялата достъпна информация. В процеса на работата се натъкнахме на тези документи.
— Защо ги донесохте на мен, а не на него?
— Той не плати работата.
— Не е платил работата? — недоверчиво попита Буров. — Не е платил за тези документи? Не разбирам.
— Той не знае за тях.
— Колко?
— Двадесет хиляди долара.
— Давам ви тридесет хиляди.
— Не — казах. — Аз искам да получа за тях не пари.
— А какво?
— Информация.
— Каква?
— Игор Сергеевич, моля да ме извините — чу се гласът на референта. Той се появи в приемната, държейки в ръце черно вталено сако. Буров се надигна, свали кабинетната пижама, позволи да му надянат сакото и махна с дългата си слаба ръка:
— Изчезнете, приятелю мой.
— В девет нула нула идва господин Малишев — напомни референтът.
— Ще почака.