Референтът чак се опули:
— Господин Малишев?!
— Изчезнете, драги ми господине!
Служителят се скри.
— Ето — с насмешка, предназначена да скрие раздразнението му, изкоментира Буров. — Накара ме да разкрия пред вас картите си. Разбирате ли за какво говоря, Сергей Сергеевич?
— Той разкри вашата заинтересованост в това дело.
— Вярно.
— Голяма.
— И това е вярно. Да, аз съм заинтересуван от това дело. Но бих искал да разбера в какво се заключава вашият интерес.
— Калмиков е лежал две години и половина за нищо.
— За подготовка на убийство — възрази Буров.
— Той не се е канел да убива никого. И вие го знаете.
— Е, да допуснем — кимна той. — И какво?
— Не искаме да го затворят за убийството, което смята да извърши.
— А той смята ли?
— Да. Но вие и това знаете.
— А какво знаете вие, уважаеми господине?
— Едно друго. А искам да знам всичко.
— Ако отговоря на вашите въпроси, ще ми продадете ли тази папка?
— Не. Но няма да я продам и на Мамаев.
— Питайте.
— Известно ми е, че в началото на деветдесет и седма година между вас и Мамаев е възникнал конфликт. Заради правото да се обслужват сметките на ГУИН…
— Конфликт? Какво говорите? — прекъсна ме Буров. — Между нас не е имало и не би могло да има никакъв конфликт. От страна на Мамаев беше предприет опит да ме шантажира. Това е всичко.
— И вие отстъпихте пред шантажа?
— От къде на къде решихте така?
— Оттеглили сте заявката си. Правото да обслужва сметките на ГУИН е получила банка „Евро Аз“.
— Вас някога шантажирали ли са ви?
— Имаше един случай.
— По какъв начин?
— Отвлякоха жена ми и дъщеря ми.
— Това хареса ли ви?
— Немного.
— Как завърши?
— Нормално завърши.
Буров неочаквано се разсмя, закудкудяка, отметнал глава, и се запляска по коленете. Гледах го с искрено недоумение. Кой знае защо ми се струваше, че нищо смешно не съм казал.
— Дори слабо познавайки ви, Сергей Сергеевич, си представих какво значи това ваше „нормално“ — обясни Буров, след като се насмя. — И на мен не ми харесва да ме шантажират. Но аз имам други методи на защита — добави той и мустачките му заплашително щръкнаха, а в нахалните му опулени очи проблеснаха искрици весел бяс.
— Опитът за шантаж е бил предприет преди двадесет и седми юли деветдесет и осма година — върнах го към темата на разговора.
— Много знаете, уважаеми господине — оцени с уважение Буров. — Е, добре, ще ви разкажа какво се случи. В първите дни на юли при мен дойде млад следовател от Таганската районна прокуратура. Информира ме, че води следствието относно подготовката за покушение срещу господин Мамаев. И ми показа няколко много забележителни документа. От тях излизаше, че моята банка чрез междинни посредници е превела дванадесет хиляди долара на фирма за недвижими имоти, която е купила стаята в общинската квартира, от чийто прозорец наемният убиец е следил Мамаев.
— Глупости — казах аз. — Парите са били изпратени по пощата от някаква студентка.
— Ние сега разбираме, че са глупости. А тогава аз не разбирах нищо. Представа нямах за никаква стая в общинска квартира, нито пък за някакво покушение. Помолих го да ми даде копия от тези документи, за да се ориентирам кое какво е. Следователят каза, че няма право да го направи. Предупреди ме, че ще бъде принуден да ме извика с призовка на разпит като свидетел по криминалното дело за подготовката на покушение срещу господин Мамаев. Казах, че ще си помисля. След седмица вече имах цялата информация. Обадих се на следователя и му наредих да предаде на Мамаев, че ще получи това, което иска. И после оттеглих кандидатурата си.
— Почакайте! Документите, които ви е показал, нали са били фалшиви!
— Разбира се. Много добре изработен фалшификат, тук господин Мамаев бе проявил доста изобретателност.
— Не можеше ли да се докаже, че са фалшиви и Народна банка няма никакво отношение към плащането за онази стая?
— Защо не? Можеше.
— Защо тогава отстъпихте на Мамаев сметките на ГУИН?
— Зле се ориентирате в тези неща, драги ми господине.
— Въобще не се ориентирам — потвърдих аз.
— Представете си за секунда, че пред очите ми е станало някакво произшествие, пътна катастрофа, ако щете. И ме викат при следователя да дам показания като свидетел. Какво ще има на другия ден във вестниците? Ще ви кажа. Заглавия на цялата първа страница: „Крадецът трябва да лежи в затвора“. А под тях дребна информация, че президентът на Народна банка е бил извикан в прокуратурата. Това, ако отида при следователя. А ако не отида, още по-зле: „Ще избяга ли Буров?“ Прелестта е в това, че дори не мога да се обърна към съда. Наистина, нима крадецът не бива да лежи в затвора? Това е в случай на пътнотранспортно произшествие. Ами ако ме извикат в прокуратурата по дело за подготовката на покушение срещу конкурент? Представяте ли си какво ще има във вестниците и до какво ще доведе?