— Щеше да торпилира вашето назначаване за заместник-министър на финансите?
— Съвсем вярно, Сергей Сергеевич. Можеше. А в такива дела не бива да се рискува.
— Но и да простите на шантажиста — също не е във ваш стил.
— А кой ви е казал, че съм му простил? Казах, че имам други методи за защита. И те, драги ми господине, са не по-малко ефективни от вашите.
При проучването на това дело ми се беше появил още един въпрос и аз се бавех, без да се реша да го задам.
— Е, какво има? — окуражи ме Буров. — Разговаряме откровено.
— Скоро след процеса срещу Калмиков следователят, който е водел делото му, бил убит. Знаете ли за това?
— Разбира се — кимна Буров. — Винаги разполагам с пълната информация. Абсолютно пълна. Без това не тръгвам към проблема. Той е бил убит през нощта на Рязанското шосе, на петдесет километра от Москва. Застреляли са го в купето на неговото беемве. Ще ви кажа и повече. Колата му е купил Мамаев. Във всеки случай парите за нея са преведени от сметките на „Евро Аз“. Знам за какво си мислите. Не, уважаеми господине, това не са моите методи. Никога не си го изкарвам на изпълнителите.
— Защо сте ходили при Калмиков в колонията?
— И това ли знаете? Значи знаете и защо.
— Защо сте летели лично, а не сте пратили някого?
— Ще ви дам един добър съвет, Сергей Сергеевич. Важните неща не бива да се доверяват на никого.
— Документите, които сте показали на Калмиков в лагера, менте ли бяха? За това, че сте откупили от Мамаев апартамента на жена му?
— Апартаментът сега й принадлежи напълно — отбягна той прекия отговор.
— Вие ли й го купихте?
Буров известно време мълча, като засукваше връхчетата на мустачките си. После попита:
— Открихте ли кой е изпратил седемдесетте хиляди за апартамента?
— Не.
— Много ще се учудите, когато научите. Много, уважаеми господине.
— Казаха ми, че като заместник-министър на финансите сте помагали на Мамаев, подкрепяли сте проектите му. Вярно ли е?
— А защо не? Той има сериозен бизнес. Ръководи го умело. Сега реализира успешно проект, свързан с нефта. Много перспективен проект. В Русия няма много такива бизнесмени. Защо да му преча? Това не би било патриотично.
— Тогава защо ви е нужно Калмиков да го убива?
— От къде на къде решихте, че ми е нужно? — учуди се Буров, както ми се стори, съвсем искрено.
— Не е ли така?
— Не.
— Калмиков е разбрал така задачата си.
— Правилно я е разбрал.
— Но аз не ви разбирам.
— А би трябвало, това е близо до професията ви. Вие ще започнете ли да заплашвате някого с незареден пистолет?
— Не.
— А защо? Защото заплахата ви ще бъде празна. И този, когото заплашвате, ще го почувства. Пистолетът трябва да бъде зареден, ако искате да постигнете желания резултат. Дори да не искате да стреляте. Калмиков трябва да знае, че ще убие Мамаев. Но това въобще не значи, че искам смъртта му. Би било прекалено просто, нехуманно и икономически нецелесъобразно.
— Тогава какво искате?
— Виж, това вече няма да ви кажа. Защо всъщност така ви вълнува съдбата на Мамаев?
— Не ме вълнува съдбата на Мамаев. Вълнува ме съдбата на Калмиков. Извадете го от играта.
— Не, уважаеми господине, няма да го направя.
— Тогава аз ще го направя.
— По какъв начин?
— Ще дам тази папка на Мамаев.
— И Калмиков ще влезе в затвора.
— Но не за убийство. И не за подготовка на убийство. Нека влезе. Няма да лежи дълго.
— Така, така — проточи Буров. — Вие, драги ми господине, не сте прост сопол, както казваше дядо ми. Значи държите в ръкава си още нещо, освен тези протоколи? Някакъв коз?
— Може би.
— Да направим така — предложи той и се приведе напред, надвисна над масичката, мустачките му щръкнаха, очите му хазартно блеснаха. — Обещавам, че няма да натисна спусъка. Е, освен ако ситуацията не излезе изпод контрола ми. А вие ще влезете в моята игра. И така ще помогнете на Калмиков. Съгласен ли сте?