— Абсолютно. Преди имах съмнения, но вече не.
— Ето какво попитах Тюрин: „От колко време работите за Буров?“
Артиста се наслади на произведения ефект, после обясни:
— Нинон Забелина е била в пощенския клон в Перово с Тюрин. Разбра ли? Той е изпратил парите за апартамента на жената на Калмиков!
В кабинета нахлуха Мухата и Боцмана, изгарящи от любопитство.
— Как завършиха преговорите? — попита от прага Боцмана.
— Абе ти откъде въртиш филма? — запротестира Мухата. — Представям си как четеш книгите. От края! Пастух, не се връзвай на ниския му вкус. Започни от началото и не бързай.
— Мангизите са хубаво нещо — заключи Боцмана, след като изслуша моя отчет. — Обаче нещо не загрявам. Ами ако Мамаев отиде с тия бумаги при ченгетата? Те са си истински. На тях не е написано, че са прикритие.
И тогава аз извадих онова, което Буров нарече коз в ръкава ми. Този документ ми предаде преди три дни заедно със старата папка генерал–лейтенант Лазарев. Ксерокопие от него имаше в запечатания плик, който връчих на Мамаев. Вече не се съмнявах, че амнистията е хванала Калмиков именно благодарение на този документ, а не заради медала „За храброст“ и бойните ордени „Червено знаме“ и „Червена звезда“. Защото думите на Буров, че той никога не се заема с решаването на проблема, без да владее абсолютно цялата информация, трябваше да се разбират буквално.
Това беше указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 25 януари 1989 година. В десния горен ъгъл имаше печат: „Не подлежи на публикуване“. Указът беше подписан от Председателя на Президиума М. С. Горбачов. В него пишеше:
„За героизъм, проявен при изпълнението на специална задача на правителството, на Константин Игнатиевич Калмиков се присъжда званието Герой на Съветския съюз (посмъртно).“
II
От разговора с Мамаев ми остана много неприятна тежка утайка. Уж бях направил всичко, което зависеше от мен, за да го подтикна към помиряване с Буров, а излезе, че не само не съм го подтикнал, а дори съм го отдалечил. Съвсем без да го искам, аз точно реализирах замисъла на Буров, макар да го смятах за нечовешки.
В това как Мамаев напираше да купи протоколите от процеса на военния съд и ги купи, независимо от предизвикателно надутата цена, имаше нещо повече от гола сметка, нещо, излизащо от рамките на житейската логика. Той не осъзна предупреждението ми, че тези бумаги не му вършат работа. Не повярва? Може, разбира се, и да не е повярвал. Ами ако е повярвал и въпреки това ги купи? Защо?
Всички тези мисли се блъскаха из главата ми, докато пресмятахме какво ще правим по-нататък.
Същността на многоходовата комбинация, с която Буров беше програмирал Калмиков да убие Мамаев, стана разбираема като устройството на стар будилник, щом свалиш задния му капак. Седемдесетте хиляди долара за апартамента на Галина Сомова — това беше точно онова безобидно колелце, монтирано от Буров в механизма на разработената от Мамаев интрига, което превръщаше безобидния будилник в таймер на мина със забавено действие.
Неясно оставаше само едно: по какъв начин Буров беше направил така, че и следствието, и съдът да възприемат парите за апартамента като хонорар на Калмиков за убийството на Мамаев? Що за фокус беше извъртял с времето?
Върху всички постъпки на Мамаев лежеше отпечатъкът на неговия характер с привързаността му към праволинейната логика на трамвайните релси.
Във всичко, което правеше Буров, се чувстваше хитроумна, тънка сметка. И в това, че парите за апартамента на Галина Сомова бе изпратил не някой от хората на Буров, а най-близкият сътрудник на Мамаев Тюрин. И че апартаментът бе купен не къде да е, а в Соколники. В Соколники, където бе прекарала целия си живот. В Соколники, където бе обичала, където бяха минали щастливите седмици от краткия й семеен живот. Дори самата Галина бе повярвала, че Калмиков е наредил да й купят апартамента.
Но те бяха еднакви в главното: за тях човекът беше инструмент, средство за постигане на целта. И толкова.
Защо? Защото е невъзможно да успяваш в бизнеса с друго отношение към хората? Или успешната работа в бизнеса изработва отношение към човека като към разходен материал?
А имало ли е в историята на нашето любимо отечество време, когато към хората са се отнасяли иначе? И ще има ли?
Копелета!
Артиста вече бе разбрал, че неговият стремителен, в ритъма на двадесет и първи век, роман с бизнес дамата от фирмата за недвижими имоти „Проджект“ е обречен на унило продължение, затова се натъжи и съвсем заприлича на уморен наемник, преситен от силни усещания и въобще от всичко. Ние му съчувствахме, но само там, в компютъра на главното счетоводство на „Проджект“, можеше да се открие доказателство за истинската роля на Буров в цялата тази история. Доказателство, което да е убедително за Калмиков.