— Олга е на тръни след обаждането ти. Хайде да се отбием. Десет минути няма да решат нещата.
Олга не беше на тръни, обаче изглеждаше доста разтревожена.
— Какво става? — попита тя.
— Абе нищо — опитах се да я успокоя. — Нищо не става. От къде на къде?
— Костя от сутринта не беше на себе си. И кучетата виеха.
— Тоест? Как виеха?
— Тънко. Серьожа, това е беда.
IV
Приближихме към Соколники на свечеряване и веднага разбрахме, че сме закъснели. Откъм блока, където живееше Галина Сомова, прелетя линейка, виейки със сирената. Вътрешният двор беше отцепен от милиция. Пред отцеплението се трупаха хора. Няколко патрулни лади проблясваха със сините си лампи, създавайки усещане за празник.
Зад отцеплението, на празно пространство в двора, покрай червената си кола пожарникарите, без да бързат, навиваха брезентовите маркучи. Пожарната стоеше до джип „Мицубиши Паджеро“, в чиято шофьорска врата се беше забил червен запорожец. Двете коли бяха намачкани, наполовина овъглени и димяха. На асфалта се топеше пяната. Номерът на мицубишито беше мурмански.
В дъното на двора край гаражите, между които имаше проход към парка, ставаше нещо, суетяха се милиционери и цивилни. Някакъв началник стоеше покрай отворената врата на дежурната „Латвия“ и крещеше в радиостанцията, но се чуваха само откъслечни псувни.
— Какво става тук? — попитах, без да се обръщам определено към никого, но знаейки, че непременно ще се намери някоя бабичка, която вече е разправила десет пъти какво е видяла и ще се зарадва на възможността пак да го разкаже.
— Нищо особено, обикновено бандитско разчистване на сметки — обясни солиден старец с професорска брадичка. — Скоро и до хлебарницата ще ходим, заобикаляйки предпазливо труповете.
— Имаше ли стрелба?
— Стрелба нямаше. Но трупове има. Три броя.
— Какви три? Четири! — намеси се някакъв човечец с вид на клошар, нарамил раница с празни бутилки. — Ей ги къде лежат! — посочи той към гаражите, където на асфалта чернееше нещо, приличащо на купчина боклук.
— Гълъбче, вие сте забравили да смятате — укори го професорът. — Лежат трима.
— А шофьорът на джипа? Не го ли броиш? Като не си видял, не дрънкай!
— А ти видя ли? — попита Боцмана.
— Аз? Нищо не съм видял! — моментално отрече клошарят и започна да се измъква странично от тълпата.
Хванах го и пъхнах под носа му една сторублевка.
— Това виждаш ли го?
— Е? — прояви той предпазлив интерес.
Добавих още една стотачка.
— Видях едно друго — беше принуден да си признае клошарят.
— Едно друго не ни клати — казах и прибрах парите.
— Видях! Всичко видях! Аз бях от самото начало! Само че няма да свидетелствам, имайте го предвид!
— Няма, няма. Не ни интересуваш като свидетел. Интересуваш ни като очевидец. — Връчих му двестате рубли и показах още една стотачка. — Това е премия. За точност и достоверност. Обаче трябва да си я заработиш.
— Пичове, голям късмет извадихте — заяви клошарят, вдъхновен от неочакваните финансови перспективи.
— Нацелихте десетката. Точно когото трябва.
Той ни отведе настрани и внимателно стовари раницата на асфалта.
— Въобще аз съм калибровчик шести разряд — започна той. Забеляза неудоволствието по лицата ни, прие го за недоверие и бързо се поправи: — Е, пети, пети! Обаче работех като за шести! А сега работя тук. Временни трудности, преходен период. Тия ги забелязах още през деня. Не наши. Не московчани. И номерът на колата не е московски. Въртяха се, озъртаха се. Едуард, викам си, тая работа не е чиста. Мястото, сами виждате какво е, скъп супермаркет, солидни хора пазаруват. Загрях, че дебнат някого. А пичовете сериозни, много сериозни. Едуард, викам си, дали не ти е време да се махнеш по-далеч от греха? Обаче отива към вечеря, най-богатото време, хората пийват бира, бутилките ги зарязват, не е хубаво. Въобще продължавам да работя. Обаче ги наглеждам от време на време…
— Колко бяха? — попита Боцмана.
— Първо ги наброих трима. Шофьорът седи в джипа, двама се мотаят. А после се оказа, че има и четвърти. Четвъртият се държеше в сянка. Чак когато се стигна до работата, се изтипоса.
— До каква работа?
— Приятел, не ме прекъсвай! Времето върви, значи, към вечеря, а те само си пушат, с биричка се глезят. И изведнъж виждам, хвърлиха бутилките, а в тях имаше още. Едуард, викам си, сега ще се почне. Обаче изобщо не загрявам на кого са хвърлили око. Уж всичко нормално, хората се прибират от работа, Сомов си дойде със запорожеца, докара дъщеря си от детската градина. Тукашен мъж, нормален, с протеза. С него едно момче, като син му е, обаче по личност не си приличат. Сомов е на ръст като мен, а момчето дълго и слабо. Сомов, значи, поведе дъщеря си към къщи, а момчето откара запорожеца към гаражите. Стои, чака. Явно няма ключ от гаража. Гледам, ония двамата взеха да се примъкват към него. Едуард, викам си, каква е тая работа? Тогава Сомов пак излезе, отвори гаража, извади две туби. Една изля в резервоара, другата сложи в багажника. А багажникът на запорожеца е отпред, отбележете си. После се навря в двигателя да регулира нещо, а момчето го отпрати. То отиде при приятелите си, стоят, пушат, бъбрят си. Ония двамата се приближават към него и нещо му казват. Показват своята кола. Да я измие или нещо такова. А той не се занимава с такива неща. Те извадиха мангизи, обаче той не. Нормално момче, притеснително. И тогава те, значи, го сграбчиха за ръцете и към джипа. Той се изтръгна, те му извиха ръцете и го влачат към джипа. И тогава той като се развика: „Тате!“ Сомов щеше да хукне към него, обаче протезата, протезата! Разбра, че няма да успее. Тогава скочи в запорожеца. Обаче той, кучето, не пали! Едуард, викам си, трябва да се измъкне момчето. Сомов никога не ми е отказвал петарка, като ми гори отвътре. И тъкмо, значи, се приготвих да се притека, към тия двамата скочи един дребен…