Намерихме Галина Сомова в чакалнята на института „Склифосовски“, мрачна от мъчителната тревога, сякаш напоила всички стени, пода, тавана. Тя се бе натрупвала тук десетилетия. Хората идваха, чакаха, тръгваха си, а тревогата оставаше, беше неизкоренима като миризмата на казарма или на затвор.
Игнат седеше до майка си в ъгъла на студената зала прегърбен неловко и стискаше между коленете дългите си ръце. И той имаше същите високи скули като Калмиков, същата форма на черните очи и голяма, красива като на майка му уста.
— Юра е в реанимацията — каза тя. — Вече три часа. Иди да попушиш, синко. Знам, че пушиш, какво толкова!
Игнат виновно се усмихна и излезе.
— Не го разпитвайте за нищо — помоли Галина. — Той нищо не помни. Помни, че са го отмъкнали в парка, после нещо станало. Когато дошъл на себе си, до него били само ония бандити. Мъртви. Това… той ли е бил?… Не ми отговаряйте. Знам. Благодаря ви — обърна се тя към Мухата. — Видях всичко от балкона. Чух как той закрещя „Тате“ и изскочих на балкона. И все мисля и не мога да разбера. Не мога, не мога!… На кого викаше „Тате“?…
Единадесета глава
Кой кой е
I
Мамаев научи какво е станало в Соколники още същата вечер от генерала на „Петровка“, при когото отиде веднага след срещата с Пастухов в офиса на „МХ плюс“ на „Неглинка“. Бесен беше. Този наемник разговаряше с него като с някой смотаняк. Като с малоумник! Убеждаваше го. Съветваше го. Предупреждаваше го. Загрижен беше за живота му!
Какво става? Рецидивист го възпитава. Проститутка го съжалява. Наемник го учи как да живее. А Тюрин го заплашва! Тюрин, когото измъкна от лайната, който трябва задника му да лиже! Какво, мамка му, става?
Плика, който му даде Пастухов, Мамаев отвори още в колата. Подписаният от Горбачов указ на Президиума на Върховния съвет за удостояването на Калмиков със звание Герой на Съветския съюз го порази. А думата „посмъртно“ го преряза като бръснач.
Твърде често взе да се говори за смърт. Прекалено често. Като че повя някакъв ветрец. Мъртвешки. От нищото.
Но Мамаев умееше да отделя същността на проблема от всякакви емоции. Практическото значение на този указ беше, че той нямаше никакво практическо значение. Дори ако Пастухов веднага изпрати копие от указа в Министерството на правосъдието, ще мине време, докато тази бумага премине през инстанциите и предизвика действието, на което Пастухов разчиташе: да обезцени купените от Мамаев документи. Ще минат седмици. А сега вече се брояха дните.
Мамаев не беше съвсем наясно защо купува от Пастухов протоколите на военния съд, които, строго погледнато, не му трябваха. Сработи навикът да се презастрахова, превърнал се в инстинкт още от времето, когато беше частник, каквито при съветската власт гонеха като бесни кучета. Като обмисли това, което беше направил, той разбра, че е постъпил правилно. Ако Гърка се издъни, тези документи ще му послужат за сигурно алиби. Той е законопослушен гражданин. Представа няма за никакъв Грък. Веднага е информирал правозащитните органи, че на свобода се разхожда опасен държавен престъпник, който няма никакво право на амнистия.
А и презастраховката няма да попречи. Никак даже. Когато имаш работа с такъв като Калмиков, никаква предпазна мярка не е излишна.
Генералът от милицията, на чието бюро Мамаев сложи папката с протоколите от военния съд, си даде вид, че се радва на възможността да му направи услуга, но Мамаев достатъчно добре познаваше тая порода хора, за да му вярва на думи. И се оказа прав. На въпроса на Мамаев какво смята да предприеме, генералът въодушевено изложи плана за действие: ще пуснем запитване до Министерството на правосъдието на какво основание са амнистирали Калмиков, после ще им изпратим присъдата на военния съд, после…
— Не така! — злобно го прекъсна Мамаев. — Не така! Първо ще обявиш Калмиков за издирване, ще го арестуваш, а после ще се занимаваш с тая канцеларщина. После! Ето така! Разбра ли?
— Петрович, това е незаконно! — опъна се генералът, но като погледна потъмнялото лице на Мамаев, вероятно си спомни за министъра на правосъдието, лежащ в Бутирка в приличната компания на производител на фалшиви пари и наркотърговец, спомни си за специалния затвор в Тулун, последен пристан на продажните ченгета, които се бяха опитвали да седят на два стола, и се съгласи: — Ще го направим. Операцията „Залавяне“ няма да се получи, но за издирване ще го обявим. Утре.