— Владимир Петрович, може ли да ви кажа две думи?
— Запиши се за прием — промърмори Мамаев. — Има си ред.
— Не ме ли познахте? Аз съм от службата за сигурност. Дежурех на „Малие каменшчики“. Наредихте ми да разпитам каналджията.
— А, ти ли си. Какво научи?
— Не тук, Владимир Петрович, не тук! — умолително каза охранителят и изплашено се огледа.
— Какво ти става? — учуди се Мамаев.
— Ще ви разкажа. Всичко ще ви разкажа. Само да се махнем от тук!
— Е, сядай.
Младежът се вмъкна в купето и се сви в ъгъла на седалката.
На тъмната „Москворецка крайбрежна“ Николай спря колата и искаше да излезе, но Мамаев го задържа и кимна на охранителя:
Докладвай. Пред него може. Каква е работата?
— Научихме кой е бил землякът, който е поркал с каналджията.
— Дълго ли го мъчихте?
— Наложи се да го вкараме в изтрезвителя. Сложиха го на системи, иначе не ставаше. Землякът не му е никакъв земляк. Запознали се в кръчмата, той почерпил, после повторили, после взели по бутилка и отишли вкъщи. Землякът казал, че е по работа в Москва, дали не може да поживее няколко дни в оная стая. Васка отключил стаята. Имал си отпреди ключ, някога монтирал брава на бабичката и така му останал. Землякът казал: става. Намазал му ръчичката добре. Казал: ако не се настаня другаде, ще дойда тук. Каналджията се накъркал, на сутринта земляка го нямало. Повече не дошъл. А с неговите пари Васка се запил.
— Защо го казваш на мен? — прекъсна го Мамаев. — Нямаш ли си началник?
— Там е работата, Владимир Петрович, там е работата!
— Какво мънкаш, дявол да те вземе, какво мрънкаш? Казвай!
— Този земляк е точно… той.
— Кой?
Охранителят потръпна, въздъхна тъжно и каза:
— Тюрин.
II
Работното време в компанията „Интертръст“ завършваше в шест вечерта. Към седем сградата на „Варварка“ опустяваше, застъпваше на смяна нощната охрана, в приемната оставаше само дежурният. Мамаев искаше да се разправи с Тюрин още на другата сутрин, но не отговаряше нито домашният му телефон, нито мобилният, успяха да се свържат с него чак през втората половина на деня. На предадената му заповед на шефа спешно да се яви в офиса Тюрин отговори, че се намира далеч извън града, ще пристигне привечер. Наложи се да го чака.
Тежко, мрачно седеше Мамаев в черното кожено кресло зад бюрото, осветено от настолната лампа, и гледаше как премигва двоеточието на циферблата на електронния часовник. Премигва. Пулсира. Като кръвта в слепоочията. Устата му беше пресъхнала от безкрайното количество изпушени цигари. В очите му сякаш бяха наръсили пясък, смъдяха го от тежката безсънна нощ.
Предишната нощ Мамаев дълго не можа да заспи. Накара Зинаида да му застели дивана в кабинета. Въртеше се, ставаше, пак лягаше. Сънят не идваше. Не можеше да затвори очи.
Предателството на Тюрин му подейства съкрушително. Нетърпимо болезнено, както всяко предателство на близък човек, то се стовари върху него и за известно време го лиши от воля и желание за съпротива. Той лежеше на дивана, гледаше в тъмнината и мъчително се опитваше да разбере какво се случи, защо?
Нямаше никаква грешка в неговата игра с Буров. Той я започна правилно, нямаше друг изход. Проведе я правилно, грамотно. Имаше дребни гафове, но те са неизбежни във всяка работа. Ако се наложеше пак да започне тази игра от началото, той щеше да направи същите ходове. Защото те бяха правилни, логически проверени ходове. Силни, печеливши.
Обяснението можеше да бъде само едно. Това не беше същата игра. Беше играл на шашки с шахматни фигури. А това не бяха шашки. Шахмат беше. Изведнъж се оказа шахмат!
Как стана така, че в играта му се озова в ролята на статист Калмиков?
Професионален диверсант. Осъден на разстрел. Герой на Съветския съюз. Награден посмъртно. Четири трупа в Мурманск. На двамата професионално пречупени шиите, двамата с инфаркт. Ръката на съдията изсъхна. На адвоката му се парализира езикът. Пет трупа в Соколники. Единият изгорял в джипа, тримата с пречупени вратове, Гърка с инфаркт.
Каква е тая дяволщина? Как стана така, че от десетките съвсем приемливи кандидатури той избра него? Какъв дявол му го пробута?
В кабинета надникна Зинаида, попита не му ли трябва нещо.