- Плановете ни са сигурни. Оставете ни да се занимаваме с нашата част от работата, а вие се заемете с вашата. Така всички ще спечелим.
Остави думите да увиснат за миг в тежкия въздух помежду им.
- Не забравяйте накъде сте се насочили.
Въпреки инстинктивния страх от събеседника си Хайнс се успокои от очевидната му увереност. Въздъхна дълбоко и си възвърна самообладанието. Държавниците трябваше да бъдат силни и той щеше да се покаже достоен за поста си.
- Добре. Предполагам, утре пак ще говорим.
Другият мъж кимна и стана.
- Ще говорим, господин вицепрезидент.
ГЛАВА 9
Минесота - 9. 45 ч. централно стандартно време
Емили се взираше в писмото в ръцете си. То се тресеше и тя осъзна, че се е разтреперила. Препрочете го за секунда, после го прочете за трети и четвърти път. И пак. Преди броени минути бе узнала, че Арно Холмстранд е убит, а сега държеше в ръцете си писмо, написано от същия този човек. Написано преди смъртта му. Когато е знаел, че ще умре.
„Нещо повече - помисли си Емили. - Знаел е, че ще го убият." Фактът променяше нещата, и то значително.
Арно Холмстранд е бил наясно какво му предстои и е писал на Емили Уес. Великан, пишещ на ратай в последните минути от живота си. Емили не можеше да проумее защо. Каквото и да е открил Холмстравд, защо замесваше и нея? Въпросът придобиваше още по-голяма важност поради пряката връзка между писмото и смъртта на автора му. Изглеждаше напълно възможно знанието, за което се споменаваше в писмото, да е причина за убийството на Холмстравд. Написал е предположението със собствената си ръка. Следователно съществуваше вероятност, след като получи писмото, животът й също да е в опасност. Стомахът й се преобърна при мисълта, при осъзнаването каква опасност държи в ръцете си.
Обърна писмото и погледът й бързо се плъзна към телефонния номер, написан с четливи цифри в средата на страницата. В писмото се казваше, че трябва да набере номера, без да се споменава кой може да вдигне. Докато очите й се плъзгаха по цифрите, тялото й се скова. Тя се втренчи, стъписана и объркана, в десетте цифри, написани с кафяво мастило на бюрото на покойника.
Познаваше номера. Познаваше го добре.
Обикновено го набираше през една от групите с контакти на телефона си, но разпозна цифрите. Невъзможно е да не ги познае.
Емили вдигна стационарния телефон в офиса си и бавно набра цифрите от листа една след друга. „Може би греша - помисли си, но знаеше, че не греши. - Просто съм объркана. Мислите ми са разбъркани след шока от новината." Все пак беше наясно, че това е лъжа.
Докато телефонът звънеше, дишането й се учести Дълбоко в себе си разбираше, че в момента, в който се свърже, сутрешните събития ще придобият съвсем друг вид.
След миг моментът настъпи. Линията се свърза и познатото поемане на дъх от другия край беше като предшественик на поздрав от глас, който вече знаеше кой се обажда.
- Ем!
Британският акцент в гласа на Майкъл Торънс не можеше да се сбърка с никой друг. С въодушевление, голямо колкото нейното объркване, годеникът на Емили Уес поздрави любовта на живота си.
ГЛАВА 10
9.52 ч. централно стандартно време
- Майк? - отговори Емили с лудо биещо сърце.
Свързването им по телефона заради загадъчното писмо на Арно Холмстранд предизвикваше едно объркване след друго.
- Къде си? - гласът на Майкъл бе изпълнен с енергия.
- Още съм в кабинета си - отговори Емили - Не съм тръгнала за летището.
Не беше сигурна как да премине към единствената мисъл, която се въртеше в главата й. Най- после реши, че най-добре ще е да е директна.
- Случи се нещо тук, в колежа.
Майкъл незабавно стана загрижен
- Какво имаш предвид? Сериозно ли е? Добре ли си?
В гласа му имаше закрилническа паника и Емили осъзна колко зле е започнала.
- Не, не, нищо подобно. Добре съм.
Чу облекчената въздишка на Майкъл. Характерите и на двамата бяха трудни сами по себе си, но закрилническият импулс у Майкъл беше твърде силен.
- Случва се нещо наистина странно. Ако ти кажа, няма да ми повярваш.
- Опитай - предложи той
- Снощи тук умря един човек - продължи Емили. - Спомняш ли си прочутия професор тук, в колежа? Арно Холмстравд?
- Този, за когото не спря да говориш цяла година? Да, Ем, спомням си.
Двамата общуваха главно като се закачаха един друг и той бе превърнал в изкуство умението да се шегува с Емили за това, което наричаше „ученическо увлечение", което бе развила, когато легендарната фигура бе дошла в колежа й. По-късно й беше признал, че ако прехласнатият й ентусиазъм не я е правел толкова сладка, шдл да си помисли, че си пада по друг мъж.