- Същият - потвърди тя и преглътна. - Вчера го убиха.
- Убили са го?
- В кабинета му. С три изстрела.
Емили направи пауза, несъзнателно подчертавайки драматичната нотка на думите си.
- Мили боже, Емили, съжалявам.
В успокоителните думи на Майкъл имаше състрадание, но и нещо колебливо. Нещо повече от мъжка закрилническа тревога.
- Всъщност не го познавах добре - добави Емили.
Думите й не бяха съвсем искрени Наистина не познаваше Арно, но знаеше за него, възхищаваше му се, следваше го. И усещаше загубата му, каквото и да казваше по телефона.
- Въпреки това - умът на Майкъл препускаше напред. - Кой го е застрелял?
- Никой не знае. В момента тече разследване. Из целия колеж има полицаи. Казват, че прилича на дело на професионалист. Звучи почти като екзекуция.
Емили дълбоко си пое въздух и с усилие преглътна.
- И цялата история става още по-странна.
Изчака Майкъл да се опита да разбере нещо, да й зададе въпрос, но той не каза нищо и тя продължи:
- Тази сутрин намерих в кабинета си писмо. Написано и доставено на ръка. От Арно Холмстранд.
Направи усилие гласът й да прозвучи възможно по-спокойно:
- Писмото, Майк... той пише за смъртта си. Написал го е, преди да го убият, и е знаел какво му предстои.
На другия край на линията Майкъл продължаваше да мълчи.
- А после идва това, което наистина няма да повярваш. В писмото настоява да набера телефонен номер, който е написал отзад, без име. Набрах го. И сега говоря е теб.
Най- накрая Майкъл проговори:
- Всъщност, Ем, мога да повярвам на всичко, което ми казваш.
Тя се сепна.
- Наистина ли?
- Наистина. Защото преди двайсет минути се върнах от сутрешното си тичане и намерих плик, пуснат от вътрешната страна на вратата ми. Жълт е и името ми е написано с кафяво мастило.
Емили застина, неспособна да намери смисъл в това, което чуваше.
- Невъзможно!
- Възможно е - прекъсна я Майкъл. - И писмото в плика е от Арно Холмстранд.
Сега Емили едва успяваше да овладее неверието си.
- Какво пише вътре?
- Не е много - отговори Майкъл. Тя го чу как разгъва лист, преди да започне да чете: -„Скъпи Майкъл, Емили ще ви се обади тази сутрин Чакайте до телефона. Когато позвъни, отворете втория плик и й го прочетете."
- Втори плик ли? - объркването на Емили от тазсутрешните събития нарастваше с всяка секунда.
- В първия плик с тази бележка има втори, с твоето име - потвърди Майкъл. - Защо ти пише? И то чрез мен? Каква роля играем ние в живота му?
- Нямам представа, Майк. Все още се опитвам да разбера.
Тя замлъкна.
- Втория плик... отвори ли го?
Сега беше седнала на самия ръб на стола си.
- Разбира се, че го отворих! - отвърна той. - Да не си мислеше, че ще си седя и ще чакам със скръстени ръце?
Въпреки напрежението Емили нямаше как да не се усмихне. Странните събития не бяха в състояние да заличат енергичността на Майкъл.
- И?
- И може да не дойдеш в Чикаго - отговори той, направи пауза и този път драматичното мълчание беше съвсем преднамерено. - Вътре има разпечатка на електронен билет. Холмстранд ти е запазил място на полет за Лондон. За довечера.
Емили се стъписа.
- За Лондон ли?
Сега мислите на Майкъл препускаха неудържимо. Изобщо не обърна внимание на объркването й.
- Кой е номерът на факса ти, Ем?
Тя примигна, за да се върне към действителността, и изстреля номера на факса в кабинета на факултета.
- Защо ти е? - попита го най- накрая.
- Защото във втория плик освен билета има и два листа. Скенерът ми е развален и няма как да ти изпратя копие. Но определено ще искаш да видиш какво ти е оставил.
ГЛАВА 11
ГЛАВА 11 10.02 ч. централно стандартно време
Десет минути по-късно Емили нервно стоеше до факса в кабинета на Факултета по религии, през няколко врати от нейния. Определената им факсова линия още не даваше сигнал, затова Емили стоеше близо до апарата и чакаше да се включи и да разпечата дигиталните копия на двете страници, които Майкъл обеща да й изпрати до няколко минути.
От двете страни на една маса седяха други двама професори по религия. Както можеше да се очаква, обсъждаха Холмстравд.
- Не, три са - поправи колегата си Бил Преслин, един от преподавателите по иврит. -Забравяш Саудитска Арабия.