- Така ли? Не знаех - отговори Дейвид Уелш, специалистът по южноамерикански религии.
Емили отиде до масата и седна. Можеше да наблюдава факса и оттук.
- Имате ли нещо против да се присъединя? - попита тя. - Предполагам, че говорите за Арно. Още не мога да повярвам.
- И ние не можем - отговори Преслин и кимна, за да й покаже, че е добре дошла. - Но драматичните събития не са нещо необичайно за Арно Холмстравд. Той е единственият учен, за когото съм чувал, че фигурира в списъка за наблюдение на терористи в три страни. Заради времето, което е прекарал в Близкия изток. Америка, Великобритания и Саудитска Арабия го смятат за „лице от оперативен интерес".
- А когато дойде, от Национална сигурност се обадиха в кабинета на декана и попитаха дали знаем за „интересното му минало" - добави Уелш.
- Казахме им, че сме наясно - потвърди Преслин, който бе работил два семестъра в административния отдел на колежа, преди да се върне към предимно преподавателска роля. -Но добавихме, че е почетен гражданин на пет страни. Удостоен е с Ордена на Британската империя от английската кралица и почетни степени от седем различни университета.
Емили изброи наум имената, които знаеше поради невероятния шум, вдигнал се покрай назначението на Холмстравд. Грамотите, окачени на стените на кабинета му, бяха от „Станфорд", „Нотър Дам", „Кеймбридж", „Оксфорд", „Единбург", „Сорбоната" и Египетския университет. И това бяха само степените, за които Холмстравд споменаваше, когато го питаха. Вероятно притежаваше цял куп други.
- Но правителството май смяташе, че това няма значение - продължи Преслин - Колкото и да им повтаряхме, че работата му в Близкия изток е чисто археологическа, не спираха да се връщат към фикс идеята си. Направо да си помислиш, че „археологически разкопки" е кодова дума за „терористичен лагер" в речника им.
- А може и да е - намеси се Уелш и двамата мъже се подсмихнаха мрачно.
- Как изобщо го убедихме да дойде тук? - попита Емили, като прекъсна временната шеговитост. Все още беше прекалено потресена от новината, за да понася безгрижни забележки, дори в приятелски разговор в израз на почит към покойния.
- Не сме - отговори Уелш. - Може да сме една от най- уважаваните институции, но никой не е от ранга на Холмстравд. Дойде, защото пожела да дойде. Предложението беше негово. Обяви, че след всичките си приключения имал нужда от спокойствие и тишина, а и искал да се върне към корените си на човек от малък град. „Карлтън" му се сторил привлекателен, затова ни писал. Дори предложи да работи на минимална заплата - очевидно парите не го интересуваха.
- Със сигурност - съгласи се Емили и замълча за миг. Не можеше да спре да мисли за писмото на Арно.
- Знаете ли дали Холмстравд някога се е занимавал с Александрийската библиотека? -попита най- после тя, защото вече не можеше да сдържа любопитството си.
Колегите й я погледнаха озадачено - не бяха очаквали разговорът да тръгне в тази посока.
- Древната ли? Изчезналата библиотека? Това ли имаш предвид?
- Не съм сигурна. Знам, че проявяваше голям интерес към всичко египетско. Но дали е правил по-специални проучвания за Александрийската библиотека? Изследвания? Да е писал за нея?
Преслин потърка брадичката си.
- Доколкото знам, не - отвърна той. - Но все пак е публикувал над трийсет книги. Кой знае? Може и да е писал.
Докато говореше, факс машината се включи и започна да бръмчи и да трака. Емили стана и отиде до масичката, на която беше апаратът.
- Едно нещо знам със сигурност - отбеляза Уелш. - Където и да отидеше, правеше някакво откритие. А освен това, както казваш, е прекарал много време в Египет, така че може би наистина има някаква връзка, ако разгледаш нещата по-подробно. Каквито и да са били интересите му, това със сигурност е краят им.
Черният му хумор не беше първокласен, но затова пък - точен.
След миг от факса заизлиза лист. Докато частта за зареждане привличаше друг лист, Емили извади първия от бавновъртящата се ролка и го погледна. Качеството беше лошо, фонът на писмото - леко сивкав поради черно-бялото сканиране, както Емили подозираше, и жълтеникавия цвят на оригиналното писмо, но съдържанието се виждаше ясно. Цялата се напрегна, докато четеше.
Скъпа Емили,
Щом си стигнала дотук, трябва да направиш още една крачка. Това, за което ти писах, това, което ти разкрих, написах съвсем сериозно. Библиотеката съществува, както и Обществото, което я охранява и поддържа, но със смъртта ми това съществуване е застрашено. Нека смъртта ми ти послужи за предупреждение: това, което знаех, това, което трябва да откриеш ти, е нещо, което други хора искат. И са готови да направят всичко, за да го получат.