Няма време. Смъртта ми слага началото на пътуването, което трябва да предприемеш. Прилагам билет. Трябва да отидеш в Оксфорд. Веднага. Сама. Не е възможно да напиша в това писмо какво ще откриеш там. Въпреки всичките си усилия, не мога да съм сигурен, че ще откриеш тази информация преди тях. Използвай твоя ум на историк, Емили. Сигурен съм, ще подредиш парченцата.
Трябва да ги наместиш. Залогът е по-голям, отколкото можеш да си представиш. Трябва да откриеш нашата библиотека.
Бог да е е теб, Емили.
С уважение, Арно
ГЛАВА 12
Емили стискаше листа толкова силно, че едва не го скъса.
Извади втория лист веднага щом излезе от факса. Съзнанието й се заблъска над странната поредица от думи и символи, които съдържаше. Един-единствен ред с текст беше последван от странен непознат кръст. Под него имаше написани три фрази, сякаш несвързани помежду си.
Две за Оксфорд и една след това
най-старата от всички тях Да се молиш между две кралици Петнайсет, ако е до сутринта
Емили се взираше в загадъчния лист, напълно озадачена. Приличаше досущ на списък с... улики.
Безмълвното объркване, предизвикано от необикновената страница, беше нарушено, когато чу стъпките на Уелш. Забелязал напрегнатия й поглед, докато страниците излизаха от факса, той бе решил да види какво е обсебило дотолкова вниманието й Когато го чу, че се приближава, Емили притисна листовете до гърдите си.
- Е, каква е тази внезапна промяна у теб? - попита той. - Какво получи? Всичко наред ли е?
- Няма нищо - отговори Емили. - Не знам.
Поне последното отговаряше на истината. Емили усещаше как пулсът й продължава да се ускорява и внезапно се почувства неловко в присъствието на колегите си. Трябваше ли очите им да видят това? Без да е наясно защо, изпита желание да остане сама.
- Извинете, трябва да тръгвам.
Без да ги погледне в очите или да изчака отговор, Емили сгъна листовете, които държеше, и излезе от кабинета. Вратата се затръшна след нея.
ГЛАВА 13
Предградията на Кайро, Египет
Както винаги, пакетът бе увит в обикновена хартия без отличителни знаци.
Библиотекарят го държеше под робата си, докато слизаше по стълбите. Коридорът долу беше тъмен, но той добре познаваше пътя. Размяната се извършваше по един и същи начин от години. Винаги в тишина, винаги в тъмнина.
Той тихо тръгна по стария каменен под, покрит с рехав слой пустинен пясък и пръст. Коридорът рязко изви вляво и се наклони надолу. Библиотекарят се подпря с ръка на стената, за да стъпва по -сигурно. Краката му вече не бяха пъргави както на младини, когато за първи път бе слязъл по този път. Сега вървеше с отработено внимание. Стигна до края на коридора, отделен със стена преди неизвестно колко века.
Проправяше си път пипнешком покрай грапавата стена в мрака. Пръстите му погалиха познатото място. Две варовикови плочи се срещаха под изкривен ъгъл и образуваха малка
цепнатина. Той извади пакета от гънките на робата си и внимателно го пъхна в дупката, като го набута колкото можеше по -навътре.
Триенето на хартия в камък отекна в тишината на ограденото пространство.
Изпълнил задачата си, той се обърна и се върна по обратния път нагоре. Месеците събиране и подреждане се бяха увенчали с успех, а следващият месец вече бе започнал, пак в същия древен цикъл, който съществуваше от хиляди години, макар че най -трайният знак на историята - промяната - се бе отпечатал дълбоко върху него.
Тази рутина никога не спираше да го удивлява, дори сега, след толкова години. Такова просто, тихо действие, а все пак зад него имаше невидима структура, която той не можеше да разбере и никога нямаше да опознае напълно.
Библиотекарят зави зад последния ъгъл, приклекна, за да се провре през ниския каменен вход. Докато излизаше на ярката светлина на египетското слънце, старите въпроси все още горяха в съзнанието му също толкова силно, колкото в началото.
ГЛАВА 14
Вашингтон, окръг Колумбия - 11.30 ч.
източно стандартно време (10.30 ч. централно стандартно време)
Джейсън видя как мъжът излиза от изпълнителния офис в сградата „Айзенхауер". Носеше скъпо куфарче и вървеше с уверена походка. Изглеждаше досущ като на снимката, която Джейсън държеше в ръката си, чак до абсурдните райета на костюма и прекалено пригладената коса. „Човек - помисли си Джейсън, - койго мисли прекалено много за себе си и има твърде високо самочувствие." Този факт сам по себе си бе достатъчен, за да изпита удоволствие от това, което предстоеше, дори да остави настрана справедливостта на каузата и необходимостта от действие. Джейсън бе кацнал от Средния запад едва преди половин час на път за Ню Йорк, но нямаше нищо против планираната отбивка дотук. Такива арогантни парвенюта заслужаваха това, което щеше да ги сполети.