- Някой поел ли е отговорност? попита той.
- Не, господин Хайнс - отговори помощникът му.
Джеферсън стисна зъби, раздразнен от непочтителността на младия мъж. Знаеше, че не го назовава със заемания от него пост съвсем преднамерено.
- От ЦРУ са започнали да проследяват възможни източници, както и от британските МИ шест, но до момента никой, дори обичайните луди, не драпа да си припише заслугата.
Хайнс прие информацията или по-скоро липсата на информация. Терористичните атаки обикновено се следваха от порой групировки, които поемаха отговорност и търсеха публичността от нападението по Великия западен звяр. Имаше и изключения, разбира се, и те се случваха достатъчно често, та сегашното мълчание да не изглежда прекалено тревожно. И все пак настоящото мълчание изглеждаше интересно.
- Получихме ли официален отговор от британското правителство?
- Казват само, че са стъписани и ужасени. Работят старателно и възнамеряват да изправят виновниците за ужасното престъпление пред правосъдието и тъй нататък.
Мич Форестър махна с ръка - жест, който целеше да покаже, че подобни стандартни отговори обикновено са съвсем безсмислени Работеше в офиса на Хайнс едва от шест месеца, но говореше така, сякаш е чувал всичко това и преди.
Хайнс не можа да се въздържи: ненадейно зададе въпроса:
- На колко си години, Мич?
Въпросът учуди помощника му.
- Моля?
- Възрастта ти. На колко си години?
Младият Форестър го изгледа странно и обичайното му прикрито презрение се примеси с недоумение. Ако бяха сами, можеше да отговори с открита демонстрация на презрението, което изпитваше, но не забравяше, че в кабинета на Хайнс има и друг човек - някой, който тихо седеше в ъгъла. Някой, пред когото не искаше да покаже цялата си безочливост.
- На двайсет и шест - отвърна най- накрая.
- Двайсет и шест - повтори Хайнс и въздъхна - потискащо малко число. Дали и той е бил толкова вироглав на тази възраст? Оттогава бяха изминали повече от двайсет и шест години, а той открай време беше амбициозен, но не можеше да повярва, че някога е бил така необуздан като младежа, който стоеше пред него.
- Не съм сигурен какво общо има това...
- Няма, няма - прекъсна го Хайнс и махна, за да покаже, че това е краят на отклонението. За миг замълча. - Има ли още нещо?
- Засега не - отговори кратко Форестър. - Веднага щом пристигне нещо, ще ви съобщя.
Сър.
Преднамерената пауза преди последната дума подчертаваше, че не е доволен от отношението, което получаваше. Но с цялата себичност на младостта продължаваше да стои и да чака да му засвидетелстват уважение. Хайнс обаче просто погледна покрай него към видеообраза на телевизионния екран. Най-после осъзнал, че няма да получи нищо повече, помощникът се обърна и напусна кабинета.
Хайнс изчака цели трийсет секунди, без да каже нищо, преди да обърне глава към мъжа, седнал в най- отдалечения ъгъл на кабинета му. Отдавна се бе примирил с функциите, които тези хора изпълняваха за организацията, но все още изпитваше лека нервност, когато останеше насаме с някой от тях. Неговата роля в организацията открай време бе дипломатическа, професионална. Не беше някой от изпълнителите - тези, които вършеха необходимата мръсна работа. Гаден, но крайно необходим аспект от работата им. Мнозина на този свят го смятаха за човек с огромно влияние, но Джеферсън Хайнс бе наясно, че мъжът, седнал на около метър от бюрото му, символизира сила, далеч по-голяма от тази, която той щеше да притежава някога.
- Смяташ ли, че има връзка? - попита най- накрая той и посочи към папката на бюрото си, а после и към телевизора, който работеше без звук. - Между това и мисията?
- Разбира се.
И двамата знаеха, че не бива да говорят за плана по никакъв друг начин освен просто като за „мисията". В този град и в този кабинет стените със сигурност имаха уши.
- Но нека това не те спира. Ще запазим същия курс.
Хайнс не беше удовлетворен.
- Никога не сме говорили за това. Марлейк, Гифърд... останалите... това беше планът. Какво, по дяволите, става в Англия?
Другият мъж седна по-изправен и хвърли на Хайнс поглед, който недвусмислено казваше: „Млъкни!". Не биваше да споменават имена.
Хайнс видя погледа и разбра посланието. Започна да барабани с пръсти по бюрото си полураздразнен, полуизнервен
- Кажи ми, че сме очаквали отговорът да е нещо подобно - настоя той. - Кажи ми, че не те изненадва.
Ако другият мъж изпита някакво колебание, преди да отговори, със сигурност не го показа. Имаше излъчване на човек, който иска да изглежда уверен и държи събеседникът му да остане силен и непоколебим.