— Обичам семейството си — каза той, — обичам и професията си. Но изведнъж всичко ми дойде до гуша. Машината за колбаси, в каквато съм се превърнал, внезапно престана да работи. Късо съединение! Край! Нима наистина трябва само да работим? И да мислим само за другите? Нима светът е красив, само за да тичаме по него в галоп, без да се извърнем дори от кланицата направо към гробищата?… На всеки човек се случва да помисли веднъж и за себе си. Та само дъртият Кюлц ли не бива да го стори?
Той поклати глава.
— Може би на дроздовете трябва да се забрани с полицейска заповед да пеят. Може би. А може би не. Това не е по моята специалност. Във всеки случай в неделя се надигнах още в зори, в пет часа. На Емилия — това е жена ми — казах, че ще ида в Бернау на гости на Зелбман (с него навремето бяхме заедно калфи при Шмиц в Потсдам). Сетне взех пари и потеглих към Щетинската гара. Там проверих кога има бърз влак. По възможност по-далеч. И в неделя следобед бях в Копенхаген.
При спомена за бягството си той се усмихна. Усмихна се като момче, което е офейкало от училище. Но като се имаха предвид рунтавите му сиви мустаци, усмивката му се яви някак с голямо, много голямо закъснение.
— Господин Кюлц — каза госпожицата. — Вие сте стар грешник.
— Не думайте такива неща!
— Поогледахте ли се наоколо поне както трябва? — запита тя.
— О, да! — каза той. — Достатъчно. Бях в Роскилде. Бях и оттатък, в Малмьо. Ходих на гроба на Хамлет. Макар да е твърде съмнително, дали той лежи вътре. Бях и горе, в Гилелейе, и се къпах в морето. Мила госпожице, иде ми с часове да си удрям плесници, дето не съм почнал по-отрано да разглеждам света.
— А колко пъти — запита тя — писахте на семейството си?
— Нито веднъж — заяви той. — Ще има да се чудят, колко се бавя в Бернау!
— Извинете — каза сериозно госпожицата, — но това решително надхвърля всички граници! Та вашата жена най-късно в понеделник сутринта е телефонирала в Бернау и е разбрала, че съвсем не сте ходил там!
— Мислите ли? — попита той. — Впрочем това може да се очаква от Емилия.
— Може би смятат, че ви се е случило някое нещастие! И сега семейството ви тръпне от хиляди опасения.
— Нека тръпне! — каза невъзмутимо той. — И Кюлц иска веднъж да се види на спокойствие. Най-сетне човек не е дядо Коледа!
Госпожицата позамълча. След това каза:
— Вярно е, че аз не знам точно как се чувства човек като месар и дядо.
— Така е — рече той.
— Но знам едно. Че още сега, без всякакво отлагане, ще купите една картичка с изглед и ще пишете на жена си. Във фоайето на хотела има картички.
Кюлц погледна госпожицата изкосо. Тя каза:
— Моля ви да го сторите!
Той направи усилие, стана, закрачи към хотела и измърмори:
— Ето, пак попаднах под чехъл!
Във фоайето на хотела имаше щанд. Кюлц извади очилата си от калъфа, сложи ги и заразглежда картичките. След дълго търсене избра един великолепен изглед на пристанището, тикна картичката под носа на продавачката и каза:
— И една марка от шест пфенига. Или за Германия струва повече?
Продавачката не откъсваше очи от устните му, мъчейки се да разбере какво иска да каже.
— Марка от шест пфенига — изръмжа той. — И то малко по-скоричко!
Тогава един дебел господин, който се отличаваше с доста щръкнали уши, се обади до него:
— Тук едва ли ще може да получите марки от шест пфенига! Пък и няма да ви свършат много работа.
— Нека тогава ми даде марка от дванайсет или петнайсет пфенига!
Дребният господин поклати глава.
— Тук няма и такива.
— Нищо не разбирам. Който продава пощенски картички, трябва да има и марки.
Дребният господин се усмихна и ушите му щръкнаха още повече.
— Марки има — каза той, — но не немски… Може би ще опитате с датски?
Втора глава
Ирене Трюбнер се страхува
Дребният господин излезе много услужлив. Добрите хора изпитват винаги удоволствие да помагат на другите. Те са епикурейци и, вършейки добрини, задоволяват моралните си пориви.
Както и да е, месарят Кюлц държеше в ръка надлежно облепения с пощенска марка великолепен пристанищен изглед и разговаряше с дребния господин. Приказваха си вече от пет минути. Нищо не може да се сравни със симпатията, породена между зрели мъже.
Най-сетне Кюлц показа на непознатия господин портфейла си и се осведоми подробно за покупателната стойност на датските банкноти, особено в сравнение с немските пари. Дребният господин едва не забрави да му върне обратно портфейла.
Това накара двамата да се засмеят от сърце.