Господин Кюлц се почеса по главата.
— Откраднати са художествени произведения на стойност един милион. — Тя беше извън себе си. — Касае се без изключение за предмети, за които е наддавано на търг. А от извършителите няма и следа. Ако утре тръгна за Берлин с миниатюрата на Ана Болейн, може да ми се случи така, че миниатюрата да изчезне. Абсолютно сигурно е дори, че ще ми се случи! Предчувствам го от днес по обед. Вие наистина твърдите, че след първото дете тези предчувствия щели да изчезнат. Но аз вече ви казах…
— Че ви е невъзможно да чакате толкова дълго. Малко по малко това вече ми става ясно. Но какво ще правите сега? Да останете тук — не можете. Да отпътувате — също не можете. А друг избор няма.
— Все пак — каза тихо госпожица Трюбнер, — ето какво си мислех.
Карстен предпазливо се отдалечи от железния портал и прекоси улицата. Двамата му приятели спряха, вперили с нетърпение погледи в него.
— Няма смисъл! — измърмори Карстен. — Думица не можеш да доловиш.
— Моите поздравления! — каза Филип Ахтел. — Затова ли остана там цял четвърт час, бе говедо такова? Само за да ни съобщиш, че не си чул нищо, така ли?
— Мислех, че вятърът ще се обърне — обясни обидено Карстен.
Филип Ахтел се изсмя неодобрително.
Взе думата Щорм.
— Все някога това нежно и росно създание ще се откачи от тоя тиролец. Малко след това аз ще срещна стареца уж случайно. После ще идем с него в „Четирилистната подкова“. И тогава ще видим на кого главата повече носи!
— Виж, тая идея си я бива — рече Филип Ахтел. — Хей там на ъгъла има една кръчма. Да се подслоним ли в нея, докато двойката излезе от градинката?
— Да се подслоним? — запита Карстен. — Та то изобщо не вали!
Господин Ахтел протегна ръка пред себе си и промърмори:
— Тая проклета суша!
Откъм другия край на улицата се зададе едър, строен господин. Спря пред желязната ограда, извади от джоба си един пътеводител, прелисти го, огледа замъка и градинката му и най-спокойно продължи пътя си.
— Ето какво си мислех — повтори тихо госпожица Трюбнер. — Мислех си, че вие бихте могли да ми помогнете.
— Да ви помогна — рече Кюлц. — Само че не зная как.
— Като заминете утре по обед с мене за Берлин.
— Вече?
— Жена ви много ще се зарадва!
— Това въобще не е основание!
— Но то е крайно необходимо за моя план, господин Кюлц!
— Виж, това е нещо друго — каза той. — Е, добре! Утре по обед ще заминем, но аз пътувам в трета класа.
— Чудесно! — извика тя. — Аз пък пътувам във втора класа!
— Защо е чудесно, не разбирам. Щом няма да пътуваме в едно и също купе, тогава няма защо да идвам с вас!
Татко Кюлц беше едва ли не обиден.
Тя се приведе напред.
— Ако мислят да откраднат миниатюрата от мен, а в това аз нито за миг не се съмнявам, ще се опитат да го сторят през време на пътуването. Аз пътувам във втора класа. Няма да ме изпускат от очи. Може би дори ще откраднат куфара ми.
Тя плесна с ръце като някое дете.
Татко Кюлц я погледна уплашено.
— Да не сте се побъркала? Ще ви задигнат миниатюрата, а вие се радвате!
— Но не, господин Кюлц! Само куфара!
— Аха. А миниатюрата не е ли във вашия куфар?
— Не.
— Че къде е тогава?
— В багажа на един господин, който ще пътува в трета класа и у когото бандата положително няма да се досети, че се намира миниатюрата на Ен Болин!
— А кой е този господин? — запита той. След това се плесна с длан по челото. — Аха-а!
— Точно така! — рече тя. — Утре на гарата аз ще ви дам миниатюрата. А в Берлин вие ще ми я върнете.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Ама че умно измислено!
— Ще минем през контролата на гарата, като че изобщо не се познаваме. И аз ще пъхна тайничко в ръката ви едно пакетче. Никой няма да забележи нищо. Ще пътуваме поотделно. Ако рекат да ме ограбят, няма да намерят в мен нищо.
— Ами ако бандата излезе още по-хитра и открадне пакетчето от мен?
— Изключено! — заяви тя. — Никому няма да хрумне подобно нещо!
— Както кажете, госпожице Трюбнер. Аз обаче предварително отхвърлям всякаква отговорност.
— Но това се разбира от само себе си, драги господин Кюлц. — Тя стана. — Камък ми падна от сърцето. Благодаря ви, че сте съгласен да ми помогнете.
И стисна ръката му.
Той отвърна на ръкостискането.
— Тъй — рече тя. — А сега да се разделим. Инак може да направим впечатление.
— Както искате. Значи, утре по обед на главната гара, пред контролата.