Крис Муни
Изчезналите
На Джен заради това, че ми показа как, и на Джаксън заради това, че ми обясни защо
„Има кътчета в човешкото сърце, за които още не знаем и в които се настанява мъката, та да си дадем сметка за съществуването им.“
„Истинският конфликт не се изразява в сблъсък между правда и кривда. Той е стълкновение между две правди.“
С благодарност
Тази книга не би могла да бъде написана без помощта и професионалните познания на криминалистката Сюзън Флеърти. Тя не само бе така любезна да ме запознае с работата си в Бостънската криминална лаборатория, но с колосално търпение отговори на безброй мои въпроси. Всички грешки в това направление са си моя заслуга.
Благодарности на Джийн Фаръл, който ме улесни страшно много да навляза в рутината на полицейските процедури, както и на Джина Гало. Джордж Дазкевич ми помогна да поразбера едно-друго в областта на компютрите, без при това да се смее прекалено гръмогласно.
Специални благодарности на Денис Лиейн за неуморната подкрепа в течение на годините, съветите и вярната дружба.
Огромна благодарност на колегите писатели и прекрасни приятели Джон Конъли и Грег Хъруиц, които търпеливо четяха многобройните чернови на тази книга, за да предложат съвет и помощ.
И накрая, но не на последно място, благодаря на издателката ми, Маги Грифин, за всичко. Велика си, Магс!
Писането — моето поне — носи повече мъка, отколкото удоволствие. „Изчезналите“ — най-вече.
Следните лица заслужават особено голяма признателност заради техния принос и проявеното спрямо мен търпение: Джен, Ранди Скот, Марк Алвс, Рон и Барбара Кондък, Ричард Марек, Робърт Пепин и Пам Бърнстийн. Мел Бъргър ми помогна да преодолея особено недодяланите пасажи и търпеливо прочете всяка буква от тази книга. Редакторката ми, Емили Бестлър, на свой ред ми даде съвети, които я направиха по-добра. Благодаря ти, Емили, за пословичното търпение.
Трябва да благодаря и на Стивън Кинг заради възхитителната му книга „За писането“, както и на U2 за песните им, най-вече за албума „Как се обезврежда атомна бомба“, който ми вдъхваше сили през дългите месеци писане и преписване.
Книгата в ръцете ви е художествено произведение — всичко в нея е измислица.
I
Мъжът от гората
(1984)
Глава 1
Дарби Маккормик стисва Мелани над лакътя и я въвлича между дърветата, сред които няма помен от пътека. Никой не минава оттук. Интересните места са зад тях, отвъд Шосе номер 86, из пешеходните и колоездачните алеи около езерото Брукпонд.
— Защо ме водиш натам? — пита Мелани.
— Нали ти казах — отвръща Дарби, — изненада.
— Не се притеснявай — обажда се Стейси Стивънс, — ще те върнем в метоха за нула време.
Двайсет минути след това Дарби оставя раницата си на мястото, където със Стейси често идват, за да попушат — оголен склон, цял в бирени кутийки и фасове.
За да не опропасти новите си маркови джинси, Дарби внимателно проверява с длан дали е сухо, преди да седне на земята. Стейси, разбира се, просто тръсва задник до нея. Мърлявщината е неотделима част от нейната природа. Също като тоновете аркансил по миглите, торбестите джинси и блузите с къс ръкав, винаги поне с един размер по-тесни от необходимото, които обаче все не успяват да приглушат усещането за отчаяние, виснало над нея, за да напомня образа на мърлявия, печален персонаж от комиксите, Пигпен.
Дарби познава Мелани от… всъщност от векове. Израснали са на една и съща улица. Но докато съзнанието й пази ясен спомен за всяка споделена с Мел минута, тя по никакъв начин не може да каже откъде познава Стейси, нито как трите се превръщат в неразделни приятелки. Тя сякаш просто се появява в някакъв момент направо от нищото. Непрекъснато е редом — в училище, по футболни мачове и на купони. Много е забавна. Разказва мръсни вицове, познава до едно най-популярните момчета и се изявява впечатляващо в бейзбола, докато Мел прилича на кристалните фигурки, дето ги събира майка й — скъпоценни, крехки творения, които се нуждаят от безопасно място за съхранение.
Дарби отваря раницата и раздава бирите.
— Какво правиш? — пита я Мел.
— Запознавам те с господин Будвайзер1 — отвръща Дарби.
Мел подрънква висулките на гривната си. Винаги го прави, когато се страхува или изпитва някакво неудобство.
— Не се занасяй, Мел, вземай. Няма да те ухапе.