— Гадна вещица… Ей, чакайте малко! Това е невъзможно. Тя е смъртна!
— Да — каза Лио, — но вече не е мъртва.
Хедж кимна и присви очи.
— И вие сте били изпратени да извършите подвиг, като ме спасите! Чудесно!
— Хм — Пайпър се изправи на крака и разпери ръце, за да успокои Глийсън Хедж — всъщност, Глий… може ли да ви наричам тренер Хедж? Глийсън не звучи добре. Подвигът ни е с друга цел. Намерихме ви по пътя.
— О! — настроението на треньора спадна, но само за миг. После очите му отново светнаха. — Но случайности няма, не и когато се вършат подвизи! Така е трябвало да стане! Та, тук е леговището на вещицата, нали? Защо всичко е от злато?
— Злато? — Джейсън се огледа наоколо. От начина, по който Лио и Пайпър затаиха дъх, му стана ясно, че и те забелязват това едва сега.
Стаята бе цялата пълна със злато — златни бяха статуите, чаеният сервиз, който Хедж току-що бе смачкал, столът, който явно наистина беше трон. Дори завесите, които се бяха отворили сами на дневната светлина.
— Яко — каза Лио, — затова защитата е била толкова екстремна.
— Това… — Пайпър заекна. — Това не е леговището на Медея, тренер. А имението на някакъв богаташ в Омаха. Ние се измъкнахме от Медея, но катастрофирахме тук.
— Такава ви била съдбата, бухтички! — настоя Хедж. — А на мен ми е писано да ви защитавам. Каква е задачата на подвига?
Преди Джейсън да успее да прецени дали иска да разяснява всичко, или е по-просто да натика тренера Хедж обратно в кафеза, в далечния край на стаята се отвори врата. От нея излезе пълен човек с бяла хавлия и златна четка за зъби в уста. Имаше бяла брада и дълга старомодна нощна шапка, която бе нахлупена ниско на главата му. Когато ги видя, замръзна и четката за зъби падна от устата му.
Той се обърна към стаята зад себе си и извика:
— Лит? Синко, ела тук, моля те. В тронната зала има някакви хора.
Тренер Хедж не изненада с реакцията си. Той вдигна тоягата си и извика:
— Умри!
XXXII. Джейсън
Тримата едвам успяха да удържат сатира.
— Споко, тренер! — каза Джейсън. — Успокой темпото.
В този момент в стаята влезе млад мъж. Джейсън предположи, че това трябва да е Лит, синът на стареца. Той бе по долнище на пижама и тениска без ръкави, на която се четеше надписът: ДА СЕЧЕМ КОЧАНИ! По-интересен обаче бе мечът му — оръжие, за което Джейсън бе убеден, че може да сече не само царевица. Мускулестите му ръце бяха покрити с белези, а лицето, опасано от къдрава тъмна коса, щеше да бъде красиво, ако не беше белязано.
Лит веднага сметна Джейсън за най-голямата заплаха и се насочи към него, вдигнал меча над главата си.
— Чакайте! — пристъпи напред Пайпър и заговори с най-спокойния си тон. — Има някакво недоразумение. Всичко е наред.
Лит се спря, но все още изглеждаше нащрек. Това, че Хедж постоянно крещеше: „Само да ги пипна!“, изобщо не помагаше.
— Тренер — помоли го Джейсън, — може да са приятели. Освен това нахълтваме в къщата им.
— Благодаря за честността — заяви старецът по хавлия, — а сега можете ли да обясните кои сте и какво търсите тук?
— Нека първо свалим оръжията си — предложи Пайпър. — Тренер, първо ти.
Хедж стисна зъби.
— Не може ли първо да се позабавляваме?
— Не — каза Пайпър.
— Нека потърсим компромисно решение. Ще ги убия, а ако после се окаже, че са били приятели, ще се извиня.
— Не! — настоя Пайпър.
— Мее — изблея треньорът и свали тоягата си.
Пайпър погледна Лит с извинителна усмивка. Дори разрошена и с дрехи, с които бе спала два дни поред, бе невероятно сладка. Джейсън усети, че го жегва ревност.
Лит изсумтя и прибра меча си.
— Много си сладкодумна, момиче. Това е хубаво за приятелите ти, иначе щях да ги изколя.
— Много мило — подхвърли Лио, — но се стремя да избягвам да ме колят преди обяд.
Старецът по хавлия въздъхна, ритна унищожения от тренера Хедж чаен сервиз и каза:
— Е, така или иначе, вече сте тук. Моля, седнете.
Лит се намръщи:
— Ваше Величество…
— Не, не, всичко е наред, Лит — каза старецът. — Нов свят, нови обичаи. Могат да седят в присъствието ми. Все пак ме видяха по хавлия. Няма за какво да спазваме традициите.