— Имаш хипотермия — обясни Джейсън, — дадохме ти толкова нектар, колкото посмяхме. Тренер Хедж направи някаква природна магия.
— Спортен лек! — Грозното лице на треньора се надвеси над нея. — Нещо като хоби ми е. Дъхът ти ще мирише на смес от диви гъби и енергийна напитка за няколко дни, но ще мине. Вероятно няма да умреш. Поне така се надявам…
— Благодаря — немощно отвърна Пайпър. — Как победихте Мидас?
Джейсън й разказа историята, като отдаде по-голямата част от успеха си на чист късмет. Но треньорът изсумтя.
— Хлапето скромничи. Трябваше да го видиш! Първо ги отупа, а после им гръмна една светкавица над главите!
— Тренер, ти не видя нищо — напомни му Джейсън. — Стоеше отвън и си пасеше.
Но сатирът само загряваше.
— После дойдох с тоягата си и направо ги разбихме. Накрая му казах: „Момчето ми, гордея се с теб! Само трябва да поработиш над бицепсите…“
— Тренер! — прекъсна го Джейсън.
— Да?
— Млъкни, ако обичаш.
— Разбира се — треньорът застана до огъня и започна да дъвче тоягата си.
Джейсън постави ръка на челото на Пайпър и провери температурата й.
— Лио, можеш ли да разпалиш огъня?
— Веднага. — Лио призова топка пламъци с големината на бейзболна топка и я метна в огъня.
— Толкова ли зле изглеждам? — потрепери Пайпър.
— Не — бързо отговори Джейсън.
— Ужасен лъжец си — каза му тя, — къде сме?
— В Пайкс Пийк — отвърна той, — Колорадо.
— Но това е на осемстотин километра от Омаха!
— Приблизително толкова — съгласи се Джейсън. — Пришпорих духовете на бурята. На тях това не им хареса и бяха една идея по-бързи, отколкото исках. Опитаха се да ни разбият в планината, преди да ги натикам обратно в чантата ти. Повече няма да опитвам този номер.
— А защо сме тук?
Лио подсмръкна.
— И аз го попитах същото.
Джейсън се загледа в бурята, сякаш очакваше нещо.
— Помните ли блестящата следа от вчера? Все още беше в небето, макар и силно избледняла. Следвах я, докато не изчезна напълно. А после не знам. Просто почувствах, че трябва да спрем на това място.
— Нормално — изплю няколко късчета от тоягата тренер Хедж. — Летящият палат на Еол трябва да е закотвен над нас, на върха. Това е едно от любимите му места за пристан.
— Вероятно е това — сви вежди Джейсън, — не зная. Мисля, че има и нещо друго обаче…
— Ловджийките са пътували на запад — спомни си Пайпър. — Дали са наоколо?
Джейсън потърка ръката си, сякаш татуировките по нея го притесняваха.
— Не виждам как някой може да оцелее в планината в това време. Бурята е много лоша. Вече сме в последната вечер преди слънцестоенето, но нямаме голям избор, освен да изчакаме времето да се успокои. А и трябва да те оставим да си починеш малко, преди да тръгнем отново.
Нямаше нужда да я убеждава. Виещият пред пещерата вятър я плашеше, а и тя не можеше да спре да трепери.
— Ще трябва да те затоплим. — Джейсън седна до нея и разпери ръце малко непохватно. — Ами, би ли имала нещо против да…
— Не, естествено — опита се да прозвучи равнодушно.
Той я прегърна с две ръце. Застанаха по-близо до огъня. Тренер Хедж продължаваше да дъвче тоягата си и да плюе трески от нея в огъня.
Лио извади малко продукти за готвене и започна да пържи в тиган кюфтета за бургери.
— Абе, хора, докато сте си така гушнати, искам да ви кажа нещо. По пътя за Омаха сънувах странен сън. Беше труден за разбиране, понеже сигналът прекъсваше и превключваше на „Колелото на късмета“…
— Колелото на късмета? — Пайпър предположи, че Лио отново се шегува, но когато той вдигна поглед от бургерите си, видя, че изражението му е напълно сериозно.
— Та — продължи той, — работата е там, че татко Хефест се свърза с мен.
Лио им разказа за съня си. На светлината от пламъците и с виещия вятър отвън, историята стана дори по-зловеща. Пайпър си представи как прекъсващият глас на бога предупреждава за гигантите, рожби на Тартара, и за това, че Лио ще изгуби част от приятелите си по пътя.
Опита се да се съсредоточи върху хубавите неща — ръцете на Джейсън около нея, топлината, която бавно обхващаше цялото й тяло… но бе ужасена.
— Не разбирам. Ако героите и боговете трябва да са обединени, за да победят гигантите, защо боговете мълчат. Ако се нуждаят от нас…