— Сандвич? — баща и бръкна в кошницата за пикник, приготвена от неговия готвач, Арно.
— Да видим, имаме с пуйка и сос, с раци… о, и специално за Пайпър — с фъстъчено масло и мармалад.
Тя взе сандвича, макар да бе твърде нервна, за да яде. Винаги искаше сандвич с фъстъчено масло и мармалад. Първо, защото бе вегетарианка от деня, в който бяха минали покрай една касапница в Чино8 и вонята, носеща се оттам, едва не я бе накарала да си изповръща червата.
Но имаше и нещо друго. Сандвичът с фъстъчено масло и мармалад беше обикновена храна, каквато някое обикновено дете би хапнало за обяд. Понякога тя си фантазираше, че баща й го е приготвил сам за нея, а не е оставил тази работа на майстор-готвач от Франция, който обича да увива филиите в златни листа и да ги забожда със запален бенгалски огън вместо с клечка за зъби.
Нищо ли не можеше да е просто? Затова винаги отказваше лъскавите дрешки, които баща й винаги предлагаше, дизайнерските обувки, услугите на поредния префърцунен козметичен салон. Подстригваше се сама с детски ножици, като нарочно оставяше косата си неравна. Предпочиташе да носи стари износени маратонки, дънки и тениска, а също и старото си яке за сноуборд.
Освен това мразеше снобарските частни училища, в който я натикваше баща й. Непрекъснато я изключваха от тях, но той намираше още и още такива.
Вчера бе извършила най-големия си подвиг, изкарвайки взетото „назаем“ беемве от автомобилния магазин. Всеки път трябваше да измисля нещо все по-голямо. Напоследък малко неща привличаха вниманието на баща й.
Сега обаче съжаляваше за постъпката си. Баща й още не знаеше за станалото.
И тя не смяташе да му разкаже за него тази сутрин. Беше я изненадал с това пътуване и тя не искаше да го проваля. Прекарваха времето си заедно за пръв път от… три месеца?
— Какво не е наред? — попита я той, подавайки й чаша сода.
— Татко, има нещо, което…
— Чакай малко, Пайпс. Изглеждаш прекалено сериозна. Готова ли си за Трите въпроса?
Играеха тази игра от години — така баща й оставаше свързан с нея, въпреки малкото време, което прекарваха заедно. Можеха да се питат един друг всякакви неща — но до три въпроса. Забранени теми нямаше, но трябваше да отговориш искрено. През останалото време баща й бе обещал да не й се меси, което не беше трудно — той така и така никога не бе наоколо.
Пайпър знаеше, че повечето деца биха намерили тази игра за ужасяваща, но тя я очакваше с нетърпение. Тя беше като сърфа — трудна, но й напомняше, че все пак има баща.
— Първият ми въпрос — каза тя — е за мама.
Това не бе изненада. Майка й винаги присъстваше в поне един от въпросите й…
Баща й сви рамене безпомощно.
— Какво искаш да знаеш, Пайпър? Вече ти казах — тя изчезна. Не знам защо, нито къде е отишла. След като ти се роди, тя просто си замина. И никога повече не узнах нищо за нея.
— Дали все още е жива?
Това не беше истински въпрос. Баща й можеше да каже, че не знае. Но тя искаше да чуе отговора му.
Той се загледа във вълните.
— Дядо ти Том — каза накрая — ми разказваше, че ако вървиш достатъчно дълго срещу залеза, ще стигнеш страната на сенките и ще можеш да видиш духовете на мъртвите. Разказа ми, че много отдавна хората могли да връщат мъртвите по този начин, но после оплескали нещата. Беше дълга история.
— Като мита за слизането на Орфей в Подземното царство — спомни си Пайпър. — И то било на запад… а Орфей опитал да върне жена си.
Баща й кимна. Преди година той бе получил най-голямата роля в кариерата си, превъплъщавайки се в един старогръцки цар. Пайпър му беше помогнала при изследването на митовете — всички тези истории, в които хората биваха превръщани в камъни или изгаряха живи в езера от лава. Бяха се забавлявали, докато ги четяха заедно, и за момент животът на Пайпър не изглеждаше толкова лош. За известно време се бе сближила с баща си. Но после, разбира се, всичко бе свършило.
— Има много прилики между легендите на древните гърци и племето чероки — съгласи се баща й. — Чудя се какво ли би помислил дядо ти, ако можеше да ни види сега да стоим на края на западната земя. Вероятно щеше да ни сметне за призраци.
— Опитваш се да ми кажеш, че вярваш в тези истории, нали? И смяташ, че мама е мъртва.
Очите му се насълзиха и Пайпър видя тъгата в тях. Тогава разбра защо жените го харесват толкова. На повърхността той изглеждаше самоуверен и силен, но очите му криеха неизразима печал. Жените искаха да разберат защо. Искаха да го утешат, но не можеха. Баща й бе разказал, че това е черта на племето, че всички те носят тъмнина в себе си заради многото изстрадали поколения. Но Пайпър смяташе, че не е само това.