Джейсън не е искал да си тръгва? Щеше й се да е била в съзнание тогава. Но ако той върнеше паметта си, дали това щеше да е за добро? Все още се надяваше, че двамата се познават. Не искаше отношенията помежду им да са просто номер на Мъглата.
Я се стегни! — помисли си тя. Ако се наложеше да спаси баща си, нямаше да има значение дали Джейсън я харесва, или не. Той щеше да я намрази.
Както всички останали.
Тя погледна към церемониалния кинжал до себе си. Анабет бе казала, че той е символ на власт и престиж, но обикновено не се използва в битка. Тоест само за фукня — фалшив като самата Пайпър. И името му означаваше огледало. Не смееше да го изтегли сега, понеже нямаше да понесе отражението си.
— Не бой се — стисна ръката й Рейчъл. — Джейсън изглежда добро момче. Той също получи видение, сходно с твоето. Каквото и да става с Хера… убедена съм, че сте предопределени да се справите с него заедно.
Рейчъл се усмихна, сякаш това бяха добри новини, но сърцето на Пайпър се сви още повече. Бе се надявала, че това пътешествие ще включва безименни хора. Но сега Рейчъл на практика и казваше: „Добри новини! Не само баща ти е пленник на великан людоед, но ще се наложи да предадеш момчето, което харесваш! Не е ли страхотно?“
— Хей — каза Рейчъл, — недей да плачеш. Ще се справиш.
Пайпър изтри очите си, мъчейки се да се овладее. Не бе на себе си. Тя винаги бе силна, крадеше коли и стряскаше сънищата на директорите в частните училища на Ел Ей. А сега ревеше като бебе.
— Как може да знаеш какво ми е?
Рейчъл сви рамене.
— Знам, че ти предстои труден избор, а възможностите са ужасни. Както казах, имам предчувствия понякога. Но съм почти сигурна, че ще бъдеш призната край лагерния огън. И когато разбереш кой е божественият ти родител, нещата вероятно ще се прояснят.
Прояснят — помисли си Пайпър. — Не подобрят.
Тя се изправи в леглото. Челото я болеше така, все едно някой бе забил копие между очите и.
„Няма как да си я върнем“ — бе казал баща й за мама. Но ето, че сега Пайпър щеше да си я върне. Само че за първи път от много време насам не бе сигурна, че това е добра новина.
— Дано да е Атина — тя погледна към Рейчъл, уплашена, че другото момиче ще й се присмее.
— О, Пайпър, не те обвинявам. Ако трябва да съм искрена, мисля, че и Анабет се надява на същото. Вие двете много си приличате.
Но сравнението накара Пайпър да се почувства дори по-виновна.
— Това пак ли е предчувствие? Ти не знаеш нищо за мен.
— Ще се изненадаш.
— Казваш това, защото си оракул, нали? Трябва да звучите загадъчно.
Рейчъл се засмя.
— Не ми разкривай номерата, Пайпър. И не се безпокой. Нещата ще се наредят, макар и не непременно по твоя начин.
— Това не ме кара да се чувствам по-добре.
Някъде в далечината прозвуча воят на раковина. Аргус изръмжа и отвори вратата.
— Вечеря? — предположи Пайпър.
— Проспа я — отвърна Рейчъл. — Време е за събирането край лагерния огън. Нека отидем и разберем коя си.
X. Пайпър
Цялата идея за събирането около лагерния огън ужаси Пайпър. Напомни й за ужасната клада от съня й, за кола, за който бе завързан баща и.
Но вместо това стана свидетел на нещо почти толкова ужасно — пеене в хор. Стълбите на амфитеатъра бяха издълбани от едната страна на хълм и гледаха към каменна камина. Редовете бяха изпълнени с петдесет или шейсет деца, разделени на групи с различни знамена.
Пайпър забеляза Джейсън на първия ред до Анабет. Лио бе наблизо, като седеше с група широкоплещести лагерници със сиво знаме, на което бе изобразен чук. Пред огъня половин дузина младежи с китари и старинни на вид арфи — може би лири — подскачаха наоколо и пееха за някакви парчета броня и това как баба им се приготвяла за война. Всички им пригласяха и със знаци описваха парчетата от бронята, като постоянно пускаха шеги. Това бе може би най-странното нещо, което Пайпър бе виждала — една от тези песни, които са унизителни денем, но вечер, когато всички участваха, бяха някак забавни.
Колкото повече се повишаваше настроението, толкова повече растяха и пламъците, като от червени ставаха оранжеви, а накрая златисти.
Най-после песента завърши с взрив от аплодисменти. Появи се някакъв човек на кон — поне за такъв го сметна Пайпър на проблясващата светлина. После разбра, че вижда кентавър. От кръста надолу той бе бял жребец, а нагоре — човек на средна възраст с къдрава коса и сресана брада. Той размахваше копие, на чиито връх бяха забодени печени гъби.