Зад гърба й се чу шум — някой идваше. Тя се скри зад купчина камъни и строителни отпадъци. Появиха се двама мъже. Тя видя как затвориха задните врати на вана, после се качиха и потеглиха. Касиопея изчака ванът да се скрие от погледа й, после сложи лъка и стрелите на земята, извади пистолета и тръгна към входа на мината.
50
Малоун откри дома на Франк Брекинридж — малка къща в тих квартал във Вирджиния. Едно от онези места, където хората живееха от раждането до смъртта си. Къщата беше дървена, боядисана в бяло, с голяма веранда и прозорци. Рик Стам му бе разказал за Брекинридж, който изпълнявал длъжността уредник на Замъка. Преди него отговорността за опазване на сградата била разделена между няколко души, като на практика се размивала. Оттогава насам един човек държал всичко в ръцете си.
Той паркира на улицата. Стам му бе дал ключовете от личния си автомобил, като бе искал да дойде с него, но Малоун смяташе, че сам ще се справи по-добре. Той извървя разстоянието до верандата, разтривайки с длани умореното си лице. Бе успял да дремне в самолета от Арканзас, но не се чувстваше отпочинал.
Входната врата беше отворена, а отпред имаше мрежа за комари. Трябваше да почука три пъти по касата, преди да чуе отвътре приближаващи се стъпки. Лицето, което го посрещна зад мрежата, беше изпито и сбръчкано, с подобен на клюн нос, който почти закриваше правите стиснати устни. Посивялата коса висеше на сплъстени кичури, а по бузите си имаше няколкодневна набола брада.
— Кой сте вие? — попита мъжът.
— Казвам се Котън Малоун. Дойдох да поговорим за „Смитсониън“.
— Котън Адамс? Капитане, вие ли сте наистина?
Връзката, която старецът направи, го свари неподготвен. Но по развълнувания му тон и внезапното оживление, изписано на лицето му, разбра, че човекът има проблем с реалността. Деменция? Може би. Или нещо по-лошо. Той реши да се възползва.
— Да, сър. Същият. Капитан Адамс.
Вратата се отвори със скърцане.
— Влизайте. Не стойте отвън. Столицата гъмжи от федерални очи и уши.
Той влезе, а Брекинридж проточи шия и подаде главата си навън, като се оглеждаше и ослушваше напрегнато.
— Изглежда спокойно — заяви накрая той. — Успели сте да преминете, без да ви забележат.
Не беше ясно точно какво си представяше мъжът, а и Малоун беше донякъде озадачен, че никой не бе споменал за умствено разстройство — или може би самият Уестън не знаеше, — което поставяше под въпрос смисъла на идването му до тук. Но той реши да изчака няколко минути, за да види какво ще се случи.
— Заповядайте вътре — подкани го Брекинридж, като му махаше с костеливата си ръка, пристъпвайки по скърцащите дъски на пода.
Малоун го последва в малката всекидневна.
— Седнете, капитане. Моля. Да ви починат краката. Сигурно сте уморен от дългия път.
— Наистина идвам отдалече.
— От Ричмънд?
— Точно така.
Брекинридж се настани в едно тапицирано кресло с падаща назад облегалка. Малоун си избра един от фотьойлите. Бе очаквал в дома на стареца да мирише на застояло, но вътре беше учудващо чисто и подредено. Той го попита:
— Сам ли живеете тук?
— Не, жена ми е тук някъде. Джули! Джули! Имаме гости. Направи кафе!
Стам му бе казал, че съпругата на Брекинридж е починала преди години, скоро след пенсионирането му. Имали един син. Който сега би трябвало да е пораснал, но Малоун не знаеше нищо за него.
— Синът ви тук ли е?
— Не. Учител е, преподава някъде. Напусна бащиния дом още преди войната. Кажете ми, капитане, как е на фронта? Тук научаваме само каквото пише във вестниците на янките.
Дилемата се задълбочи. Отговорът на въпроса зависеше от това дали съзнанието на стареца бе замръзнало някъде преди 1863-та, докато Югът жънеше победи и напредваше на север и запад, или след пораженията при Гетисбърг и Виксбърг, когато Конфедерацията беше вече обречена.
Котън реши да играе на сигурно.
— Напредваме. Нещата се нареждат.
— Искам да чуя истина ли е това за името ви? Действително ли сте се крили в леглото на болен, за да не ви хванат янките?
— Истина е. Нямаше друг начин, а и свърши работа.