Брекинридж се изсмя.
— Адски изобретателно, браво! Трябват ни повече умни мъже като вас. И така, какво ви води в столицата? Със задача ли идвате?
— Да. Имаме проблем и ни трябва помощта ви. Помните ли Камъка сърце?
— О, да! Определено! Аз го спасих, нали знаете?
— Знам. И затова съм тук. Опитваме се да открием местоположението му.
— Кой?
— Президентът Дейвис ме изпраща.
Малоун се надяваше с тази лъжа да си придаде важност. Но Брекинридж се изплю на пода.
— Проклет глупак. Това е той. Всичко ще провали. Тоя човек си блъска главата с глупави подробности и няма доверие на никого. Хората го ненавиждат, а защо се кара с губернаторите, така и няма да разберем. Просто си проси белята.
Интересно, как този болен мозък беше успял да запомни такива детайли! Всичко, което мъжът току-що каза, беше самата историческа истина.
— Гледам, че сте в течение на нещата.
— Чувам това-онова. Наоколо има много шпиони. Кажете ми, Джоузеф Хенри ли ви прати при мен?
Малоун кимна и отвърна:
— Секретарят ме увери, че знаете всичко.
— Дадохте ли му ключа?
Церемониалният ключ? Налагаше се да импровизира.
— Да.
— Значи сте били там, когато Замъка изгоря, така ли? Как беше?
— Забележителна гледка, макар и тъжна.
— Бас държа, че е било така. Но вие сте се възползвали. И добре сте направили, капитане. А и дневникът ви е в безопасност. Аз и него скрих. Между нас да си остане — продължи Брекинридж, — нямам много вяра на ония там в Замъка. Мисля, че федералните ги притискат.
— Президентът Дейвис иска и дневника ми.
Замъглените очи се присвиха.
— А откъде да знам, че мога да ви имам доверие?
— Няма откъде.
Брекинридж се изсмя.
— Хитрец сте вие, капитане. — В очите му просветна дяволито пламъче. — Готов ли сте за един малък тест?
Готов — едва ли, но нямаше избор.
— Казвайте!
— Назовете камъните по име.
— Вещерският, Конският, Камъкът от Пътеката, Сърцето, Алфа.
— Браво, капитане, отлично! А ще искате ли да видите и командира?
Командир? Това беше ново.
— Определено.
— Мога да ви уредя среща. Тихомълком и на четири очи, не се бойте.
— Къде може да стане това?
— В неговия Храм на справедливостта, къде! Той и без това рядко си подава носа от там.
Старецът се наведе напред.
— Пак между нас да си остане, капитане, но аз и на командира му нямам вяра. Казва, че е от нашите, ама не съм убеден. С това плешиво теме и малко косица отстрани прекалено много прилича на свещеник. Трябва да внимаваме. Много да внимаваме. Нека си го кажем право в очите: тази война е загубена. Тя поначало беше излишна. Можеше и по друг начин да постигнем своето. По дяволите, та ние държахме Върховния съд! Вижте само делото „Дред Скот“. Съдът взе изцяло наша страна. Сто процента! Робите не са хора. Те са стока. Дори Линкълн беше казал, когато положи клетва за пръв път, че можем да запазим робството. Стига да не разбиваме Съюза. Но не. Ония безумци искаха война.
— А имаше ли друг начин? — реши да попита Малоун.
Брекинридж насочи показалец към него.
— Имаше, и още как! И ако тоя идиот Джеф Дейвис се беше вслушал, можеше всичко да стане по закон. Но тогава никой не искаше да ни чуе. Джеф Дейвис покровителства приятелите си и не търпи хора, които не са съгласни с него, а понятие си няма как се командва армия. Яд ме е да го кажа, но Линкълн е далеч по-добър военачалник.
Дотук всичко беше истина.
— Войната е към края си — заяви той. — И когато свърши, от нас ще зависи да продължим делото, но лично аз се съмнявам в предаността на командира.
Това нямаше никакво значение в случая и Малоун реши да го пришпори отново:
— Всичко, което казвате, е така. Затова съм и дошъл. Войната е загубена. Но преди да е станало късно, искам да намеря Камъка сърце и дневника си.
Грант реши да заобиколи къщата на баща си отзад. Докато се приближаваше към нея, забеляза паркираната до бордюра кола. В което нямаше нищо необичайно; много от съседите държаха колите си на улицата. Но онова, което подразни любопитството му, беше поставеният зад предното стъкло пропуск за „Смитсониън“. Ето защо той продължи напред, сви в първата пряка, паркира, върна се назад и откри тясната пътека, която отделяше имота на баща му от съседния. Стигна до задната врата на къщата и бавно се заизкачва по стъпалата.