Малоун чакаше отговора на Брекинридж.
— Сърцето е на сигурно място, и не от вчера. Също и дневникът ви. И двете съм ги скрил лично. Имах проблеми, разбирате ли? Разни хора ги искаха, за да се доберат до трезора. Федералните търсеха златото ни. Но аз ги спрях. Можете да кажете на Джеф Дейвис, че няма от какво да се притеснява.
— Трябват ми подробности. Затова съм дошъл.
Старецът се изправи в стола си с изпъната нагоре шия и ръце върху подлакътниците, сякаш чакаше палачът да пусне тока.
— Какво го интересуват Джеф Дейвис тия работи?
— Не е моя работа да оспорвам решение на президента.
— Защо? Дейвис поръча да изработят петте камъка, после нареди да бъдат скрити. Цялата тази смахната история беше негова идея.
— А сега си ги иска обратно.
Показалецът отново се вдигна към лицето му.
— Лъжете, капитане.
Малоун се запита какво ли знае този болен мозък за Ангъс Адамс. Очевидно достатъчно, за да направи връзка с името Котън. Уорън Уестън със сигурност също знаеше доста. Може би и двамата бяха черпили от един и същ източник. Архивите на „Смитсониън“. Той реши да пробва с възмутен тон и с малко по-груб южняшки акцент.
— Господине, вие ме обиждате. Аз съм офицер от армията на Конфедерацията и не бих излъгал свой сънародник и джентълмен. Изпраща ме президентът. И ви нарежда да ми разкриете местонахождението на дневника и Камъка сърце.
Брекинридж не отговори веднага. Вместо това той посегна към близката масичка, където имаше молив и тетрадка. Започна да пише нещо на две съседни страници, като прескачаше от едната на другата. След като приключи, откъсна единия лист и го подаде на Малоун.
— Докажете се, капитане. Разшифровайте ми това.
Грант слушаше странния разговор между баща си и другия мъж, чийто глас му се стори познат. Неговият преследвач от Залата с вкаменелостите.
Беше успял да се вмъкне незабелязано в кухнята, откъдето ги подслушваше. Баща му се бе пренесъл в миналото, а посетителят му умело го залъгваше, за да черпи информация, и бе постигнал много повече, отколкото самият той. Но какво правеше тук този човек? Особено тревожен беше фактът, че бе чувал за Камъка сърце. И явно бе дошъл с определена цел.
Малоун разгледа листа, който му бе подал старецът. Върху него имаше написани пет групи букви.
ОДТО ЕРГУЛ ЕИКШ АНИД ТЕСЙ
Той се усмихна едва забележимо. Бог да прости моя дядо, каза си наум. Още дванайсетгодишен бе научил от него за шифрите на Конфедерацията, които не били прекалено сложни, защото по онова време повечето хора били неграмотни. Обикновено се ползвали прости схеми на заместване. Двамата с дядо му се бяха забавлявали с такива съобщения, а неговата фотографска памет му бе помагала да ги разшифрова почти без усилия. А това тук не беше дори и шифър, а детска главоблъсканица с разбъркани букви, предназначена да обърка любопитния поглед.
— Бихте ли ми подали тетрадката? — помоли той.
Брекинридж откъсна и втория лист, където бе писал, и му подаде останалото.
За начало той преписа петте групи букви в обратен ред:
ТЕСЙ АНИД ЕИКШ ЕРГУЛ ОДТО
След това просто премахна интервалите между тях, докато се получи една-единствена дума:
ТЕСЙАНИДЕИКШЕРГУЛОДТО
Накрая той я преписа отзад напред:
ОТДОЛУГРЕШКИЕДИНАЙСЕТ
Веднага забеляза трите думи. Оказа се прав. Беше детска главоблъсканица. Още веднъж размени местата им и посланието се изясни.
ЕДИНАЙСЕТ ГРЕШКИ ОТДОЛУ
Написа изречението и подаде тетрадката на стареца. Брекинридж го прочете и кимна одобрително.
— Браво. Там ще откриете Камъка сърце.
— А дневникът?
— Всяко нещо по реда си, капитане. Всяко нещо по реда си.
51
Дани бе научил нещо интересно. След като изреди пред началничката на кабинета си имената на всички присъствали на обяда в „Уилърд“, тя незабавно бе направила връзката.
— Те са от Комисията за правилниците. Назначени лично от председателя.
Защо Ванс обядваше с тях? Едва ли бе отишъл да им се подмазва. Той си спомни цитата на Иън Флеминг в един от романите му за Джеймс Бонд: „Веднъж е случайност. Два пъти — съвпадение. Три пъти — враждебен акт“. Добър съвет от писател, обучен от британското разузнаване. По всичко личеше, че въпросният обяд е преследвал някаква цел, и всяка клетка в мозъка му крещеше, че тя има връзка с онова, което Ванс бе намислил. Появяването му в „Уилърд“ определено бе изнервило председателя. Една змия вече се готвеше да изпълзи от подпалените шубраци. Освен това Ванс със сигурност бе потърсил Даян по телефона и двамата си бяха поговорили, питайки се откъде, за бога, той би могъл да узнае за срещата им. Междувременно Даян бе открила липсата на бележника. А след разговора й с Ванс подозрението неизбежно щеше да се насочи към него. Тогава и втората змия щеше да потърси спасение от огъня. Като цяло — едно добро начало за кариерата му на сенатор. Но Дани трябваше да научи още.